Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
Най-после и последният пирон бе забит и, седнал на сандъка, той пъхна ръка във вътрешния си джоб, за да намери бележника си, но не издържа и припадна. С мъка се изправих на крака и напръсках с вода лицето му, докато се свести и отърколи на пода. Скоро заспа там изтощен. Когато това стана, първата лампа изгасна.
— Запали я, Джафет — каза Македа, — тъмно е на това място.
— О, Дете на Царе — отговори планинецът. — Бих се подчинил, ако можех, обаче няма повече масло.
След половин час изгасна и втората лампа. На тази, която остана, направихме необходимите приготовления, понеже знаехме, че скоро тъмнината щеше да ни завари. Те бяха малко и прости: донасянето на една-две паници с вода, поставянето на оръжия и муниции под ръка, постилането на няколко одеяла, на които де легнем върху нашия навярно смъртен одър. Докато се занимавахме с това, Джафет допълзя от външната тъмнина. Изтощеното му лице изглеждаше като на излизащ от гроба дух.
— Моята лампа изгоря — изпъшка той — още при входа на тунела и яко не беше жицата на „нещото-дето-говори“, по която стигнах до вас, щях да се изгубя в тъмнината и да загина всред духовете.
— Добре, сега си тук — каза Оливър. — Имаш ли нещо да докладваш?
— Нищо, господарю, или най-малкото съвсем малко. Отместих няколко по-малки камъни, натрупани от нас, и се промъкнах надолу по дупката, докато стигнах до място, дето благословената светлина на деня падна върху мен. Мисля, че нещо се е срутило върху тунела и го е прекъснало, може би една от външните стени на двореца. Като погледнах през една цепнатина, видях навсякъде развалини… развалини, които димят. Помежду им чух гласовете на хора. Един от тях викна другаря си, че било чудно, ако неверниците и Детето на Царе са загинали в пожара, а не са намерили костите им; пък щели да открият и остатъците от пушките им. Приятелят му отговори, че наистина това било странно, но понеже са магьосници, може би са се скрили някъде. И той се надявал да бъдат намерени и поставени на бавна смърт, защото отвели на погрешен път Детето на Царе и причинили смъртта на толкова много божествени абати.
Не казахме нищо. Изглеждаше, че няма и какво да се каже; седнахме в печалния си кръг и наблюдавахме умиращата лампа. Когато тя започваше да трепка с подскачащ като живо същество пламък, внезапно паника обхвана бедния Джафет.
— О, Валда Нагаста — извика той, като се хвърли в краката й, — нарекохте ме храбър човек, но аз съм храбър там, където светят слънцето и звездите. Тук, в тъмнината, между толкова много разгневени духове и с глада, който гризе вътрешностите ми, аз съм голям страхливец. Самият Джошуа не е такъв страхливец, какъвто съм аз. Нека да излезем на светло, докато има още време. Нека да се предадем на принца. Може би той ще бъде милостив и ще пощади живота ни или поне ще пощади вашия. Ако умрем тогава, то поне да бъде под светещото слънце.
Но Македа само поклати глава. Тогава той се обърна към Орм.
— Господарю, би ли желал да имаш кръвта на Детето на Царе върху ръцете си? Така ли й се отблагодаряваш за нейната любов? Отведи я оттук. Никакво зло няма да я постигне, а иначе трябва да загине тук в мизерия.
— Чувате ли какво казва този човек, Македа? — рече Орм тежко. — Има известна правда в това. За нас наистина няма значение дали ще умрем от ръцете на абати, или тук от глад. Действително аз мисля, че би трябвало да предпочетем първия край и без съмнение никой няма да сложи ръка върху вас. Ще отидете ли?
— Не! — отговори Тя страстно. — Една ръка ще се протегне към мен, ръката на Джошуа, и аз трябва да умра сто пъти, преди да го оставя да ме докосне. Нека съдбата поеме своя път, защото ви казах, че вярвам тя да ни отвори някаква врата, която сега не можем да видим. И ако аз вярвам напразно, то тогава има друга врата, през която можем да минем заедно, о Оливър, и отвъд нея има спокойствие. Нареди на човека да мълчи, или го прогони. Нека не Ме безпокои повече.
Светлината на лампата намаля силно. Тя премигна веднъж, дваж, триж и всеки път показваше бедните сгърчени лица на шестима ни, седнали около нея като вълшебници, Които правят заклинание, или като трупове в гроб.
После угасна.
Колко време бяхме останали на това място? Най-малко три цели дни и нощи, мисля аз, ако не и повече. Но скоро ние загубихме всякаква представа за времето. Отначало имахме болки от глада, който напразно се мъчихме да заглушим с големи глътки вода. Без съмнение те ни задържаха живи, но даже Хигс, който, да си признаем, бе въздържател, ми призна, че е намразил вече вида и вкуса на водата. Бихме могли да ядем каквото и да е. Например професорът успя да улови и изяде един прилеп, който се заплете в червената му коса. Предложи ми хапка от него и беше извънредно благодарен, когато аз отказах.