Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
Всъщност имахме няколко твърди корабни сухара, които бяхме запазили, за да храним Македа. Това правехме по следния начин. На определени интервали обявявахме, че е време за ядене, и връчвахме на Македа нейния къс. После всички симулирахме, че също ядем, и казвахме колко бодри се чувствуваме от храната и колко мечтаехме за още, като мляскахме с уста, отхапвайки парче дърво, за да можеше тя да ни чуе. Този жалък фарс продължи две денонощия или повече, докато окаяният Джафет, съвсем деморализиран и без настроение за притворство, ни издаде по какъв начин — не си спомням вече. След това Македа не пожела да докосне вече нищо, което нямаше голямо значение, тъй като бе останала само една бисквитка. Аз й я предложих и тя благодари на всички ни за кавалерството, взе я и я подаде на Джафет, който я излапа като вълк.
Мина известно време след този инцидент, когато открихме, че Джафет липсва. Най-малкото не можахме да се свържем с него, нито отговаряше на нашите повиквания. Тогава заключихме, че е отпълзял да умре. Със съжаление ще изтъкна, че мислих малко за това, защото не само той, а и ние страдахме. Припомням си, че преди да изпаднем в последния сън, ни обхвана особено състояние. Нашите бодежи изчезнаха, а с тях и това ужасно усещане за глад. Станахме бодри и говорехме много. Така Родерик ми разказва цялата история на народа фунг и живота му всред тях и у други племена. После разясни всяка подробност на тяхното боготворение на идола, от което Хигс бе страшно заинтригуван и се помъчи да си вземе някои бележки с помощта на останалите няколко клечки кибрит. Когато даже тази тема бе изчерпана, той ни запя с прекрасния си глас английски химни и арабски песни. Оливър и Македа също си приказваха доста весело, защото ги чух да се смеят и разбрах, че капитанът се бе заел да я научи английски.
Последното нещо, което си спомням, е сцената, която ми се откри при моментната светлина на една от последните клечки кибрит. Македа седеше до Оливър, ръката му обгръщаше нейната талия, главата й почиваше на рамото му, дългата й коса бе свободно разпусната, а големите й нежни очи се взираха от бялото и изтощено лице в неговото лице — като на мумия. От другата страна стоеше синът ми, облегнат на стената, а до него Хигинс, сянка на някогашния човек, немощно размахваше молив във въздуха и явно се мъчеше да напише бележка върху панамената си сламена шапка, представяйки си, че това е може би бележник. Това ме накара горчиво да се засмея.
— Каква е ползата от сламена шапка и тъмни очила на оня свят? — си повтарях непрекъснато и Родерик, навярно за да ми отговори, ме осведоми:
— Магьосниците на фунг казват, че сфинксът Хармак някога носил шапка, но, татко мой, аз не зная дали е имал очила.
После усетих като да съм завихрен дълго в някаква огромна машина, от което пропаднах в тъмен водовъртеж, чието име не знаех, че е смърт. Смътно, много смътно усетих, че ме носят. Чух гласове, но не можех да разбера какво казваха. После ме удари в очите светлина и ми причини остра болка. Тя ме прониза цял, както става с изтръгнат от смърт при удавяне човек. След това нещо топло бе сипано в гърлото ми и аз заспах.
Когато се събудих отново, намерих се в непозната голяма стая, в легло, а от прозорците зората струеше светлина. Видях и другите трима — моя син Родерик, Орм и Хигс — да лежат на други легла, но те още спяха. Прислужниците абати влязоха със съдове храна — някаква груба супа с парчета месо. Дадоха ми порция в дървена паница и аз я изгълтах лакомо. Раздрусаха другарите ми и като се събудиха, те почти автоматично изядоха своята супа, след което отново заспаха. Както и аз, с благодарност към небето, че бяхме още живи.
През всеки няколко часа имах видение за тези мъже да влизат с паници супа или попара, докато най-после животът и съзнанието напълно се възстановиха у мен и аз видях Хигс да сяда в леглото насреща и да се взира в мен.
— Хей, стари приятелю — каза той, — живи ли сме още или това е Хадес?
— Не може да е Хадес — отговорих аз, — защото има абати тук.
— Много правилно — отвърна той. — Ако абати отидат някъде, то ще бъде в ада, където няма белосани стени и легла с четири крака. Оливър, събуди се! Най-малкото сме вън от онази пещера.
Орм се повдигна на лакътя и се вторачи в нас.
— Къде е Македа? — запита той. На този въпрос ние, разбира се, не можахме да отговорим, докато скоро и Родерик се събуди и каза: