Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
— Елате — каза Орм най-после, като хвана Македа за ръка.
— Къде отиваме, о Оливър? — запита тя, като се дръпна. — По-скоро ще изгоря, отколкото да се отдам на Джошуа.
— Ще отидем в пещерния град — каза той. — Нямаме друг избор, а и време за губене. Четирима мъже с пушки могат да задържат това място срещу хиляди. Елате!
— Подчинявам се — отговори тя и сведе главата си.
Ние слязохме бързо по стълбите от покрива, защото след минута щеше да бъде твърде късно за нас. Пожарът в едното от кубетата се разпростря на горния етаж и вече се подаваше с малки огнени езици и кълба черен дим през пролуките на преградната стена. Всъщност тази стена падна навътре точно когато синът ми Родерик, последен от нас скочи, от стълбата. С любопитството на младостта той се бе забавил за няколко мига, за да наблюдава тъжната сцена долу. Това забавяне едва не му струваше живота.
На приземния етаж ние се оказахме, вън от непосредствена опасност, понеже пожарът се разпространяваше отгоре надолу. Даже имахме време да отидем до съответните си спални и си съберем такива вещи и ценности, които можехме да носим. За щастие между другите неща бяха и безценните ни записки. Натоварени с багажа, отново се срещнахме в приемната зала — огромно празно място, чийто изрисуван със звезди таван се крепеше на дебели кедрови колони.
Преминахме надолу през това прекрасно помещение, което престана да съществува след един час, с лампи в ръка и достигнахме входа на онзи коридор, който водеше към подземния град, без да срещнем човешко същество. Ако абати бяха истински мъже, можеха да нахлуят вътре и да ни пленят — подвижният мост бе останал цял. Обаче тяхната страхливост бе нашето спасение. Навярно са се побояли да не бъдат обградени от пожара. Или пък са се забавили при разчистване портите от купчината трупове. Такова бе във всеки случай обяснението, което дочухме по-късно.
Достигнахме в пълна безопасност до входа на огромната пещера и се промъкнахме през малкото отверстие, останало между скалите, Натъркаляни дотук от силата на експлозията или паднали от сътресението на тавана. Побързахме да запушим тази дупка с няколко камъка по начин, че да не може да се бъде форсирана без голям труд и значителен шум. Оставихме само малък змиевиден канал, през който при нужда един човек можеше да пропълзи. Пренасянето на камъни, в което участвува даже и Македа, заангажира ума ни за известно време и ни достави известна бодрост. Когато работата бе свършена обаче и ледената тишина на тази грамадна пещера се стовари върху нас, възбудата ни угасна. В миг осъзнахме ужасното си положение, че едва сме избягали от огнения пожар, за да загинем бавно в черната тъмнина.
И все пак стараехме се да поддържаме духа си бодър, доколкото можехме. Оставихме Хигс да наблюдава блокирания проход, което бе излишна задача, тъй като пожарът отвън бе нашият най-добър пазач. Останалите се запътихме един след друг из пещерата, като следвахме телефонния проводник към главната ни квартира при прокопаването на галерията. Не можахме да влезем в стаята на Оливър заради гредата, която блокираше входа. Но все пак имаше достатъчно други помещения на разположение в стария храм, въпреки че бяха замърсени от прилепите, които кръжаха около нас с хиляди. Една от тези стаи бе служила за склад и след известна груба обработка я предоставихме на Македа.
— Приятели — каза тя, докато изследваше тъмния й вход, — това ми прилича на вратата на гробница. Е добре, в гробницата се почива, а аз трябва да имам почивка. Оставете ме да заспя и, ако не беше заради вас, о Оливър, аз бих се молила никога да не се събудя. Човече — добави тя страстно пред всички ни, защото сега, пред лицето на последната опасност, никакъв фалшив срам и желание да прикрие истината я бяха напуснали, — човече! Защо си роден да принесеш нещастие на главата ми и радост на сърцето ми? Добре, добре, радостта натежава над нещастието и даже ако ангелът, който те е упътил насам, се нарича Азраел, аз пак ще го благословя, защото той ми откри собствената ми душа. Все пак плача за вас и ако можеше животът ви да бъде пощаден, за да се изпълни с щастие в страната, където сте роден, о, за вас бих умряла с радост!
Тогава Оливър, който изглеждаше дълбоко развълнуван, пристъпи към нея и започна’ да й шепне нещо на ухото, като явно й правеше някакво предложение, за естеството на което, мисля, че мога да се досетя. Тя го изслуша, като се усмихна тъжно, и направи движение с ръка, сякаш искаше да го отблъсне.
— Съвсем не — каза Македа. — Предложението е благородно, — но, ако го приема, в каквито и светове да странствувам, дошлите след мен щяха да ме познаят По следата от кръв на този, който ме любеше. А чрез това престъпление аз бих била отделена от вас завинаги. И все пак, въпреки че всичко изглежда така черно като тази тъмнина, вярвам, че нещата че завършат добре за вас и за мен — в този свят или в друг.