Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
После изчезна, като остави Оливър, загледан в транс след нея.
— Вярвам, че ще бъде така — забеляза Хигс sotto voce6 на мен, — и това е чудесно, що се отнася до тях. Обаче много бих искал да зная как нещата ще завършат за нас, които нямаме такава прекрасна дама да ни преведе през Стикс.
— Няма нужда да си измъчваш мозъка с това — отговорих унило, — защото, мисля, че ще има още няколко скелета в тази проклета пещера, това е всичко. Не разбирате ли, че тези абати ще помислят, че сме изгорели в двореца?
Глава XIX
Глад
Аз бях прав. Абати наистина мислеха, че сме изгорели. Никога те не помислиха, че бихме могли да избягаме в подземния град. Така прецених аз най-малкото поради факта, че не направиха опит да ни потърсят там, докато научиха за истината по начин, който се готвя да опиша. Ако не друго, тази наша безопасност ни донесе други изпитания през следващите ужасни дни и нощи. Ако имаше да се отблъсват атаки, възбудата от това най-малкото щеше да занимава умовете ни и да ангажира останалата ни енергия. Обаче нямаше нищо такова. На смени се ослушвахме при входа на пещерата за ехо от стъпки, които никога не се чуха. Нищо не нарушаваше толкова дълбоката тишина, че накрая ушите ни, жадуващи за звук, увеличаваха мекото пърхане на прилепите до шума от орлови крила. Накрая говорихме с шепот, защото нормалният човешки глас изглеждаше като оскърбление на тържественото мълчание, непоносим за нервите ни.
Все пак за първите един-два дни си намерихме някакво занимание. Първата ни грижа бе да си осигурим запас от храни, каквито евентуално бяхме оставили отпреди в стария храм. Намерихме консервирано месо, донесено с нас от Лондон. Разчитахме и на жито от именията на Македа, складирано някога в ями за в случай на обсада на Мур. И ето тя ни заведе на едно място, където кръгли каменни похлупаци с прикрепени към тях халки бяха положени върху пода на пещерата. С големи усилия повдигнахме един от тях. На мен ми се стори, че не е бил вдиган, откакто древните царе са управлявали Мур. След като го оставихме отворен дълго време, за да се прочисти въздухът вътре, спуснахме Родерик с едно въже, за да докладва съдържанието. В следния миг го чухме да вика:
— Искам да изляза горе, моля. Това място не приятно.
Изтеглихме го й го запитахме какво бе намерил.
— Нищо добро за ядене — отговори той, — само много мъртвешки кости и един плъх, който изпълзя нагоре по крака ми.
Опитахме и следните две ями със същия резултат. И те бяха пълни с човешки кости, Тогава разпитахме Македа, която след размисъл си спомни, че преди около пет поколения голям мор бил нападнал Мур, което намалило населението му наполовина. Чула била, че заболелите от чума били изолирани в подземния град и предполагаше, че нямаше значение, дали щяхме да хванем чумата или не.
И все пак, понеже беше сигурна, че жито бе поставено някъде, отидохме при друга група ями в едно отдалечено помещение и отворихме първата. Този път търсенето ни бе възнаградено дотолкова, че намерихме на дъното някакъв мухлясал прах, бил преди години зърно. Другите ями, две от които бяха запечатани не много отдавна, бяха съвсем празни.
Тогава Македа разбра какво бе станало.
— Сигурно е, че абати са народ от разбойници — каза с възмущение тя. — Бях наредила тук да се складира мое жито, но офицерите, натоварени с тази задача, са го откраднали! Ох, дано доживеят да им липсва хляб повече, отколкото на нас сега!
Върнахме се мълчалива в спалните с помещения. И как да не бъдем потиснати, когато имахме продукти само за едно оскъдно хранене. Вода имаше достатъчно, но храна… Когато се съвзехме от ужасното ни разочарование, ние се посъветвахме.
— Ако можехме са преминем през галерийния тунел — каза Оливър, — можехме да се озовем в бърлогата на лъвовете. Вероятно всички те са избити при експлозията и бихме излезли на открита земя.
— Там ще ни заловят фунг — предупреди Хигс.
— Не, не — прекъсна го Родерик. — фунг всички избягали или, ако сторят, всичко е по-добро от тази черна дупка, да, даже и моя жена.
— Нека погледнем! — предложих аз и ние тръгнахме.
Когато стигнахме до прохода, който водеше от града към Гробницата на Царе, открихме, че стената в края му бе изцяло отхвърлена в съседната пещера и оставаше отвор, през който можехме да вървим по двама. Разбира се, съдържанието на самите гробници бе пръснато. Във всички посоки лежаха кости, предмети от злато и други метали или преобърнати тронове. Само покривът и стените оставаха както си бяха.
6
тихо — б.пр.