Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
— Спомням си нещо. Те измъкнаха всички нас от пещерата. Джафет беше с тях. Отнесоха Детето на Царе на една страна, а нас на друга. Само това зная.
Малко по-късно пристигнаха прислужниците абати с по-солидна от супата храна, а с тях дойде и един от докторите им, който ни прегледа и обяви, че всички ще оздравеем. Този факт знаехме вече и ние. Зададохме много въпроси на него и прислужниците, но не можахме да получим отговор — явно бяха заклети да мълчат. Убедихме ги обаче да ни донесат вода да се измием. Тя пристигна, а с нея и полирано парче метал, каквото абати използуват за огледало. В него видяхме своите лица, ужасни, изтощени лица на хора, преминали на косъм от смъртта. Въпреки че нашите пазачи не ни съобщаваха нищо, нещо в техния вид ни показа, че бяхме в голяма опасност за живота си. Те ни гледаха жадно, както териерът поглежда към плъховете в телен капан, чиято врата скоро ще се отвори. Освен това Родерик, който имаше много тънък слух, бе дочул един от прислугата да казва на друг:
— Кога нашата служба при тези кучета неверници ще завърши?
На това другарят му отговорил:
— Съветът не е решил, но мисля, че утре или други ден, ако са достатъчно силни. Това ще бъде голямо представление.
Освен това същата вечер, около залез, чухме тълпа да крещи отвън бараката, в която бяхме затворени: „Дайте ни неверниците! Дайте ни неверниците! Уморихме се да чакаме!“ — докато най-после няколко войници ги прогониха.
Ние обсъдихме въпроса, само за да заключим, че нищо не можеше да се направи. На това място нямахме никакъв приятел освен Македа, а тя, както изглеждаше, бе пленница като нас и следователно не можеше да се свърже с нас. Нито пък виждахме и най-малката възможност да избягаме.
— От трън та на глог — забеляза Хигс унило. — Сега бих желал да ни бяха оставили да умрем в пещерата. Това щеше да бъде по-добро, отколкото да бъдем предадени на смърт на тълпа абати.
— Да — отговори Оливър с въздишка, защото мислеше за Македа, — но затова именно ни спасиха отмъстителните зверове, за да ни убият — навярно за „държавно предателство“.
— „Държавно предателство“! — възкликна Хигс. — Много се надявам, че наказанието им за това не е като в средновековна Англия. Обесването е достатъчно лошо… но останалото…
— Не мисля, че абати изучават европейската история — вметнах аз, — но няма да крия от вас, че имат и собствени методи. Вижте, приятели — добавих аз, — запазих със себе си нещо, което да послужи, ако се стигне до най-лошото. — И аз извадих едно малко шишенце, което съдържаше особено бърза и силна отрова на таблетки и дадох по една на всеки от тях. — Моят съвет е, ако бъдете подложени на измъчване, вземете от дозата, както възнамерявам да сторя аз, и да измамим абати в отмъщението им.
— Всичко това е много хубаво — каза професорът, като сложи таблетката в джоба си, — но аз никога не съм могъл да глътна хапче без вода, а не вярвам, че тези зверове ще дадат някому и капка. Е добре, предполагам, че ще трябва да го смуча, това е всичко. Ох, ако само щастието се обърне, само ако щастието се обърне!
Изминаха още три дни без никакъв знак, че мечтата на Хигс ще се изпълни. Щастието все така ни обръщаше гръб. Изключението беше, че получихме достатъчно храна и следователно възвърнахме нормалното си състояние по-бързо, отколкото би могло да се очаква. Сякаш за нас важеха думите: „Да ядем и пием, защото утре ще умрем!“ Само някак си не мислехме, че ще умрем — бяхме преживели толкова много, та изпитвахме тайна вяра в оптимистичните сънища на Македа. Във всеки случай ядяхме храната си с апетит, раздвижвахме се из вътрешния двор на затвора и се стремяхме да станем колкото може по-силни — чувствувах-ме, че може скоро да се нуждаем от всичките си сили. Оливър бе най-нещастният от нас, бедният млад човек бе тормозен и от страховете за съдбата на Македа, въпреки че не ни казваше почти нищо. За сметка на това пък моят син Родерик бе най-жизнерадостният. Той бе живял толкова дълго на ръба на смъртта, че тази позната бездна не го плашеше.
— Всичко става някак добре, татко мой — каза той безгрижно. — Кой може знае какво става? Може Дете на Царе ни измъкне от кална дупка, защото най-сетне тя много здрава крава или, както го наричате, телица, и мисля, че хвърли Джошуа, ако я вкара на тясно. Или може би друго нещо става.
— Какво друго нещо, Родерик? — попитах аз.
— Ох! Не зная, не мога кажа, но мисля фунг се върнат. Само че — добави той тъжно, — надявам се, моя жена не върне, щото това старо момиче твърде високомерно за мене. И все пак ободрете се, не умели още. Сега аз казвам професор още няколко приказки за религия фунг, бърлогата на лъвове и така нататък.