Като пепел във вихъра
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зонимир Панчевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като пепел във вихъра». Краткое содержание книги:
Каретата потегли. Коул уви единия край на коженото покривало около болния си крак. Противното време сякаш малко го засягаше.
Изведнъж той обгърна с ръка раменете на Алена и здраво я притегли към себе си. Другата си ръка беше подпрял на прозореца на каретата. Дланта му лежеше тежко върху гърдите на младата жена и притискаше тялото й върху седалката.
Алена беше дълбоко възмутена от тази дързост. Как се осмеляваше! Тя вече бе отворила уста за хаплива забележка, когато каретата направи такъв скок, че Алена несъмнено би се намерила на пода, ако мъжът до нея не я държеше здраво. Мигновено гневът й се изпари и тя с готовност се вкопчи в ръката, която я пазеше.
След известно време пътят стана по-добър. Алена отслаби хватката около ръката на мъжа си. Тогава Коул стана и се премести срещу нея.
Без ни най-малко да се прикрива, той с вбесяващо внимание я разглеждаше от глава до пети. Нека да му изтекат очите, помисли си тя и извърна глава към прозореца. В края на краищата платил си е за това.
Когато каретата навлезе в гъста брястова гора, в нея се възцари полумрак. След няколко мили пътят започна да се спуска леко надолу. Пред тях се простираше плоска равнина. Скоро след това преминаха през малка рекичка, чието дъно бе осеяно с чакъл. До слуха на Алена достигна шумът от падаща вода, но тя не успя да открие водопада. Без да обръща внимание на местността наоколо, младата жена се беше втренчила през прозореца. Проклинаше деня, в който бе срещнала Жак Дюбоне, защото без неговото вмешателство сега не би седяла срещу този самодоволен янки, който непрекъснато я зяпаше, сякаш беше някакъв сладкиш, поднесен му на тепсия. Почти се радваше, че беше облякла вдовишките дрехи. Така поне бе предпазена от изкушението да търси желание в пронизващия поглед на сините очи.
Внезапно Алена усети, че Коул е казал нещо. Тя се обърна към него и видя, че върти в пръстите си пура.
— Ще ти преча ли, ако запуша? — попита учтиво той.
— Ни най-малко. — Да си пуши и да зяпа, каза си тя и отново се загледа през прозореца.
Каретата минаваше през предградията на бързо разрастващ се град, когато Коул отново се обърна към жена си.
— Моля те, би ли смъкнала тази глупава шапка, Алена? Искам да те разгледам по-добре.
Необузданият темперамент на Алена се разбунтува срещу неговата молба, но в края на краищата тя се подчини и махна шапката.
Коул пушеше пурата си и я гледаше през дима с намръщени вежди.
— С този поглед бихте могли да плашите малките деца, господин майор. — И за да отклони тежкия му взор, тя добави, посочвайки с ръка към прозореца: — Бях чувала истории за диви индианци, за снежни преспи колкото човешки бой и за големи вълци, бродещи по улиците на селищата. Нищо такова не се забелязва. Вместо това — този процъфтяващ град, разположен сред гориста местност.
— Всички тези ужасяващи истории не са измислени — отвърна той с поглед, който я прониза до костите и приятно я замая. — Това покривало върху коленете ти е ушито от кожите на няколко вълка.
Ръката на Алена поглади дългата копринена козина.
— Винаги съм мислила, че вълчите кожи са с къс и остър косъм.
Коул простена от болка, когато каретата внезапно хлътна в една дълбока дупка. Бяха стигнали центъра на града. Големи сгради от камък и тухли се издигаха над по-малките къщи. Някои от тях бяха дори четири етажни. Повдигнати тротоари от дървени талпи ги свързваха една с друга, тъй като улиците не бяха павирани и представляваха дълбоки до глезените коловози от размекната глина. Със стиснати устни Коул извади едно плоско шише и отпи голяма глътка.
— Парчето метал в крака ми създава доста главоболия — обясни той. — Все напомня за себе си по най-неприятния начин. — Той отпи още една глътка и прибра шишето в джоба си. — Но предпочитам болката да ми напомня, че кракът ми е още тук, а не да се почесвам по остатъка след ампутацията. — Докато говореше, Коул бе хванал края на сивата й наметка. — Защо не си облякла дрехите, които ти изпратих?
Погледът на Алена се рееше в далечината. Тя си мислеше каква душевна борба й бе струвало да се съгласи да участва в тази брачна комедия. Би предпочела да прати адвоката на Коул с няколко остри думи по дяволите, а и сега подобни горчиви думи бяха на езика й. Но знаеше от опит, че би се стигнало до кавга с Коул, ако му се противопоставяше открито. Затова подхвана темата, която вълнуваше най-много нейното самолюбие, твърде предпазливо.
— С тази женитба ми оказахте голяма услуга, доктор Лейтимър, защото само по този начин беше възможно да се измъкна от онова непоносимо положение. Дълбоко съм ви задължена. Едва ли бих могла да ви се отплатя в близко бъдеще. Вероятно трябва непрекъснато да ви напомням, че не съм особено богата.