Като пепел във вихъра
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зонимир Панчевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като пепел във вихъра». Краткое содержание книги:
— Нищо не засилва повече страстта от едно обещание за невинност, нали, господин майор? — отвърна Алена със смях, който напомняше сребърни звънчета, и го удари шеговито през пръстите. Коул дръпна ръката си.
— Искаш да си отмъстиш, че ти отнех невинността ли?
— Да си отмъстя ли, почитаеми господине? Как би могла една слаба, бедна жена от Юга да си отмъсти на своя съпруг янки?
Лицето на Коул издаваше дълбоко разочарование, когато се обърна към нея и кресна:
— Очевидно не е необходимо да ви казвам как, защото вие го знаете много точно, мадам!
Алена разбра, че бе намерила слабо място в неговата броня, но не беше съвсем наясно как го е постигнала. За няколко секунди се възцари напрегната тишина и в този миг на вратата тихо се почука. Докато Коул прекосяваше с накуцване стаята, Алена намери време да му каже:
— Ако очаквате някого или имате делови разговор, мога да се оттегля в спалнята.
Коул беше огорчен от това официално обръщение към него.
— Моля, останете. Ще ви съобщя, ако и когато желая да остана сам.
Алена се чувстваше като смъмрено дете и се питаше дали той изобщо е забелязал, че тя вече е напълно оформена жена. Със скръстени ръце гледаше как едно обло човече влезе с клатушкане в стаята. След като церемониално свали палтото си, то посегна към куфарчето, което междувременно бе оставило в краката си, и се огледа очаквателно.
— Предполагам, че тази дама е вашата съпруга — изхихика то и тръгна право към нея. — Няма да повярвате какви неща поръча съпругът ви за вас, мадам. Наистина най-доброто! Давам ви честна дума!
— Така ли? — попита Алена. Прелестното й лице издаваше невероятно учудване, когато погледна към Коул, който стоеше до нея с непроницаема физиономия.
— Наистина, уважаема госпожо — бърбореше кръглото човече, полуобърнато към високия слаб мъж. — Ако позволите, господин докторе?
Когато Коул кимна кратко, дребосъкът с мъчително бавене отвори куфарчето и представи съдържанието му пред погледа на Алена.
Вцепенена от учудване, тя гледаше наредените върху тъмно кадифе бижута. Тази малка колекция беше достойна за кралица. Около един голям златен пръстен, украсен с рубини и диаманти, бяха разположени няколко перлени огърлици, смарагдова брошка с подходящи обици, фино изрязан медальон, в който бяха вградени множество брилянти, и обици от диаманти с капковидна форма.
Подпрян на бастуна си, Коул застана до Алена и се наведе да прегледа съкровищата.
— Всичко е съвършено — сияеше усърдният бижутер. — Проверил съм лично. Погледнете само тези диаманти! Виждали ли сте някога подобно великолепие?
Коул взе едната огърлица и я окачи на шията на Алена. Тя му позволи да го стори, тъй като не беше възможно в присъствието на бижутера да даде воля на гнева си. Когато ръцете му я обгръщаха, за да закопчее огърлицата, тя почувства покоряващата близост на косматите му гърди под разтворената риза.
— Колко е красива! — каза той възхитено, при което гледаше повече нея, отколкото огърлицата.
— Наистина, сър, наистина — побърза да го подкрепи обемистият търговец на бижута.
— Би ли могла да ми подадеш жакета от спалнята, любима — помоли Коул жена си. Против волята си тя беше приятно развълнувана от милото му обръщение, макар да си казваше, че всичко това е, за да се спази благоприличието. Той играеше някаква роля пред себе си и пред другите и очакваше от нея същото.
Когато Алена му подаде жакета, той извади портфейла си и връчи на бижутера няколко едри банкноти.
— Беше истинско удоволствие да ви обслужа. Ако имате отново нужда от мен, достатъчно е да ми се обадите, нали, доктор Лейтимър? — каза мъжът с поклон.
Коул го придружи до вратата.
Сега представлението свърши, поне докато сме сами, помисли си горчиво Алена. Коул отново можеше да забрави гальовните обръщения, а тя ще трябва да му разясни своето гледище.
— Страхувам се, че не мога да приема бижутата, тъй като никога не бих могла да ви възстановя цената им — каза тя.
— Не ставай смешна, Алена — отговори той и извади пръстена от касетката. — Разбира се, че ще ги приемеш. Даже очаквам от теб да ги носиш. — С тези думи той хвана лявата й ръка и надяна пръстена върху безименния й пръст. — Това чудесно нещо ще трябва винаги да блести на ръката ви, мадам.
— Венчален пръстен? — прошепна Алена с недоверчиво учудване.
— Толкова ли е необичайно съпругът да подари на жена си венчален пръстен? Нещо друго ли очакваше от мен?
Алена се мъчеше да намери думи.
— Ние сме женени, но всъщност не сме. Искам да кажа…