Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
… Мъже и жени, старци и деца — кой с котел, кой със стомна, кой с бъкел — тичали направо през нивите и тъпчели житото. Изкачили бърдото, струпали се, вглеждали се надолу към пътя и приглушено гълчели.
— Да не сме ги изпуснали, бре?… Нали насам, нали оттука щели да минат, нали…
Ето, ееее — видяло се най-сетне, че приближава многолюдие с каруци. Сурнали се насреща им. Но и онези, като ги забелязали, нетърпеливо препуснали към тях. И те били хукнали за жива вода, само че мълвата ги отпратила насам. Двете тълпи се смесили и разочаровано се скарали:
— Бре, ама вие и каци сте покарали, а?… Ама вие, бре, ами вие — и сляпо, и сакато сте повлекли!… Е, взехте ли си жива вода, взехте ли си? А вие — взехте ли си? Ако не ви стига, да ви додадем от нашата, а?
И така — от дума на друга, докато онези, които си имали стари кавги, най-сетне намерили сгода, та се сбили.
14
Кап!…
Капката жива вода, отронила се върху камънака, сякаш го подпалила — и щом вятърът отвял тежките валма дим, всички видели, че каменистият пущинак край това смазано от сиромашия село се превърнал в ниви.
Мъртвата тишина на изумлението избухнала в овации: селяните ведно с децата и старците се втурнали към файтона, всеки искал да целуне ръка на Стоедин, а той щастливо се бранел изпод сенника…
Защото вече бил във файтон, а файтонът си имал сенник.
До него Мальо енергично разпъждал многолюдието, което плачело от радост и викало: — Спасителю! Да те поживи господ!… Бащице! Хляб ни даде! Как да ти се отблагодариме!
Файтонджията плеснал конете и файтонът потеглил. Мальо дал знак на Рижия и той обяснил на тълпата — посочил и каруцата, която следвала файтона. Започнали да я товарят с котли, тави, паници, платно, вълна — кой каквото даде. Така де, нали искате да благодарите? Ха да видим, колко ви е благодарността!
В третата каруца били музикантите и онези бивши юнаци, които сега станали телохранители. Тях ги управлявал Мазен Илия — което не се събрало в предната каруца, натоварили го в тази.
А Стоедин не видял нищо — защото всичко това ставало зад гърба му.
И така — от ден в ден.
Друго село бедствало пък, защото земята му била не камънак, а блато. И когато Стоедин пристигнал тук да помогне, телохранителите вече били въоръжени — кой с боздуган, кой с копие, кой със сопа — и едва задържали развълнуваната тълпа в края на тръстиките. Стоедин топнал ръка в коша…
Кап!…
Застоялата мъртва вода задимяла и щом димът се разсеял, всички видели, че на мястото й се ширнали меки, плодородни ниви.
— Сполай, великий човече! — викнал а тълпата. — Чудотворецо, нозете ти целуваме!… Бъди ни гост! Бащице, стори ни тая чест, ела, бъди ни гост!
— Няма кога, хора, път ме чака! — щастливо се сбогувал Стоедин. — Ха със здраве!
— Да не си мислите, че само вие сте ни на главата, бря? — прехвърлил се при файтонджията Мальо и грабнал поводите. — Сторете път!… Шавай, шавай!… — и шибнал конете.
А отзад каруците вече станали пет и в тях се трупали кожи, медни и сребърни монети, нанизи, съдове, агнета, кокошки… Но Стоедин пак не виждал нищо.
Злоокия седял отсреща му, слушал възторжените, величаещи възгласи и го наблюдавал. Усмихнал се със скрито задоволство: Стоедин вече започнал да свиква с овациите на благодарните тълпи.
— Много ли остава? — уловил погледа му Стоедин.
— Още малко. Дълго беше отиването. Връщането е по-късо.
Файтонът си пробил път през щастливата тълпа. Стоедин помълчал и пак вдигнал очи към Злоокия:
— Виновен съм пред тебе. Е, там, на брега… помислих, че за себе си се грижиш.
— Не го помня, сине — усмихнал се Злоокия. И било-много нелепо, че му казал сине, защото Стоедин изглеждал по-стар от него. А Стоедин слушал буйната радост на хората и му подал коша:
— Чуй, тая жива вода е колкото моя, толкова и твоя. На, раздавай и ти!
Злоокия се дръпнал пак като от змийско жило. Овладял се.
— Не, сине, твоя си е всичката. Тебе ти е дадено да се радваш с радостта на тези… А мене — с твоята радост.
Стоедин го погледнал благодарно и си помислил, че по-добър човек от него едва ли е имало и едва ли някога ще има.
Кап!…
Пресъхналата режа пак потекла буйна и пълноводна, завъртяла чарковете на тепавицата и побягнала надолу, по сухото корито, към залинелите градини.
Кап!…
Недъгавият хвърлил патериците.
Кап!…
Болното дете оздравяло.
Кап!…
Житото наляло класове, големи като мамули. Дините станали едри като бурета… А кошът се смалявал с всяка капка и вече бил колкото ябълка.
Кап!…
И придружители, и телохранители вече били в скъпи дрехи и бляскави оръжия и доспехи. Мальо се докарал в бомбе и златен ланец, сюртукът му сияел със сребърни ширити. Само Злоокия и Стоедин 5или в старите си дрехи, макар че вече се возели в пищна каляска. А каруците с имането-благодарност вече се точели подвре й като керван и Рижия стискал под мишница дебел тефтер, в който водел сметките, а на пояса му висяло сметало.