Приказка за Стоедин

Трепнала като пробудена, огледала се — и се уплашила с онази уплаха, с която някога се вкаменила. Хвърлила се към Стоедин:

— Дядо, не ме давай на ония!

— Няма, няма — прехласнато я гледал Стоедин.

— Къде са?… Тука бяха, гонеха ни… Ще се върнат ли? — и изтръпнала: — Къде е Стоедин?

Стоедин потресено разбрал, че тя нито го е познала, нито някога ще го познае. Както за света, така и за нея той вече бил старец. Усмихнал се и пробъбрил, да я успокои:

— Не бой се, не бой… Вече страшно няма.

— А Стоедин?… — потърсила очите му Невянка. — Дядо, защо мълчиш, знаеш нещо! Къде е Стоедин?… Какъв човек си ти, кой си?

— Не бой се, не бой се — все така мълвял Стоедин.

Невянка се дръпнала от него и отчаяно се огледала:

— Боже господичко… — зърнала и дядката: — Ей, човече! А ти?… Да си виждал Стоедин?

— Е, аз що съм видел, моме… и той що е видел — да го знаеше… — поклатил глава дядката.

— Щъкат хората — замислено се усмихнал Стоедин. — Кой накъде. Стоединовци — с лопата да ги ринеш.

— Нееее… — притихнала Невянка. — Така говорите, защото не сте го видели. Няма друг като него…

Бавно крачела между камъните и се взирала далече, докъдето поглед стига — дали някой няма да се зададе.

— Тука ще го чакам, той ще дойде, ще видите… Където и да е отишъл, както и да са го запрели… Няма да отивам никъде-никъде, да ме не загуби, даааа, ако се търсим и двамата е по-лошаво… Постойте и ще го видите, ще видите, че не ви лъжа — други такъв няма… И млад, и умен, и добър, и весел… А косата му… Косата му е… като… косата му. Па очите му, да знаете — очите му са като… очите му. И лицето му е като… лицето му… И ръцете му са — като ръцете му… И целият той е като целия той… и като никой други. Като Стоедин е, Стоедин…