Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Много си хубав… Бре-бре… Е, ха сбогом.
Стоедин си спомнил всичко, страх го било само да не мигне:
— Чакай!… Чакай, не си отивай, чакай!
Но Невянка започнала да се размива: — Не мога… тояжката…
Стоедин захвърлил жезъла и тя пак станала отчетлива:
— Какво щях… нещо исках да ти река, какво беше… — и се сепнала: — Стоедине, бягай оттука, бягай, веднага бягай!…
— Накъде!… — отчаяно простенал Стоедин. — Не знам пътя, не знам как да се върна!…
— Изгревът все в лице да те гледа! Час не губи! — проплакала Невянка и посочила жезъла. — Първо й смажи главата, на тояжката — инак ще забравиш…
И изчезнала — най-сетне не издържал и мигнал.
Най-напред настъпил с ток големия: зелен камък на жезъла и той се разсипал на прах. Затиснал очи с длан…
Гарванът видял и чул всичко. Надигнал се и отлетял. Мекият плясък на крилете му сепнал Стоедин — понечил да свали златната одежда… Размислил, решил друго: откъснал зрънцето-Невянка и го скътал в пазва. Подвоумил се за вълшебните опинци, но нямало къде да ги скрие у себе си — изоставил ги. Вдигнал обезглавения жезъл и забързал обратно.
Злоокия го чакал там, където се разделили:
— Много се забави, сине. Лесно ли беше?
— Уморих се — кораво го погледнал Стоедин.
— Хайде, чакат те.
Влезли в бивака и тръгнали заедно към шатъра — по пътя им, изпреварвайки ги, гаснела гълчавата и отминатите ги следвали с мълчаливо нетърпение.
Стигнали шатъра. Злоокия се изправил до Стоедин:
— Хора!… Най-великият между великите реши: ще даде на цар Варадин капка жива вода! Сега ще чуете от устата му! — и го погледнал с присвити очи и усмихната уста.
— Така реших — ще дам.
— Слава на великия! Слава! — ревнало множеството и веднага хукнало към колите, да впряга.
— Ще дам, но на заранта! — додал глас Стоедин и вдигнал ръка да ги спре. — Нощта е за сън!
Тук-там зароптали недоволно. Мальо подтиснал гнева си и озъбил раболепна усмивка:
— Гледай сега какво ще направим, господарю: ти ще си спиш пътьом, пък ний…
— Рекох! — властно го прекъснал Стоедин. — Като спя аз, ще спите и вие!
И влязъл в шатрата.
Боляринът пратеник разочаровано завъртял длан: еее, сега пък и спане…
— Лек ти сън, великий господарю! — стиснал зъби Мальо и с два ритника отпратил свирачите в Стоединовата шатра. — Да ти дари небето добра отмора!
— Целуваме прахта в нозете ти, великий! — изръмжало множеството. — Лек сън! — и се пръснало към огньовете и колите.
— Какво да го правиш — вдигнал рамене Мальо и плюл. — Хем дърто, хем велико. Ни се води, ни се кара.
— Бе я го утрото — успокоил го Рижия. — Докато дремнем…
Разговорите бавно гаснели заедно с огньовете. Тук-там като закъсняло пламъче избухвал откъслечен кикот… Мазен Илия сменил стражите и също се прибрал в шатрата си.
17
Малко преди да зазори, вече целият бивак сумтял и хъркал, и бълнувал, и примлясквал.
Тогава Стоедин отворил очи: видял как Злоокия спи излегнат в сребърните си дрехи, как свирачите спят седнали, как живоводовардачите спят прави и се надигнал да краде своята жива вода. Приближил златната стойка, протегнал пръсти към коша, който вече се смалил колкото лешник, и го взел от свиленото му гнезденце. Прекрачил златните си дрехи и както си бил по риза, открехнал полата на шатъра: телохранители и стражи спели безшумно, с отворени очи. Промъкнал се край тях, изтичал към коневръза и хванал поводите на великолепния бял жребец.
Злоокия се появил тъкмо когато Стоедин възседнал и препуснал натам, където небето розовеело. Изчакал да се отдалечи и без да бърза, се отправил към шатъра на Мальо. Влязъл, надвесил се над постелята му и го разтърсил:
— Момченце, ей, момченце! Великият избяга. И взе живата вода.
— Как?! — скочил като изхвърлен от пружина Мальо. — Защо го пусна, пергишино?
— Мене ми жива вода не трябва, момченце. Комуто е затрябвала, той да си го спира, ако може.
Мальо обезумяло изревал, тласнал го и се втурнал навън. Хлътнал в шатрата на Рижия, разритал го, разпрал шатрата на Мазен Илия — крясъците му разбудили бивака. Сънените хора се мятали като при пожар и не разбирали какво става. Някои го последвали, късали поводите на конете и възсядали в надпревара.
— Накъде, пергишино, че те изядам! — диво разиграл червения си жребец Мальо. — Накъде побягна?!
Злоокия посочил изгрева и конниците се втурнали натам в стремителен галоп. Но още в края на бивака Мазен Илия спрял и възвил обратно. Кой веднага, кой след малко — почти всички последвали примера му. С Мальо и Рижия продължили само неколцина.