Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Навярно така било по-добре?…
Стоедин отново скочил-полетял, търсел отвисоко. Ето я там и другата сянка. Кацнал на площадката до нея, гребнал от коша и посегнал:
— Успокой се и ти, човече… За което си тръгнал някога, в незнайно време — извършено е. Мир за тебе.
Капката жива вода се отронила, сянката избледняла и изчезнала.
Е, нямало какво повече да прави тука Стоедин. Изправил се, взрял се в далечния бряг. Очите му старчески сълзели. Усмихнал се, хванал здраво коша с живата вода и скочил-полетял. Островът останал зад него. Докоснал с нозе вълните, пак се извисил. Брегът приближавал с всеки летеж и вече се забелязвала припряната шетня на многолюдието. Оръжия ли са награбили? Какво лъщи в ръцете на онези, там — ще го нападат ли, нима ще го ограбват?…
Плавно се извисил в последен скок — ето, още малко и ще се приземи на брега. Че като гръмнала оная ми ти музика!
Оръжията се оказали тръби, тамбури, зилове, капаци от тенджери, котли и паници, гайди, ибрици, шлемове — тълпата, облещила зверски, хищни очи, приветствено ревяла:
— Бравоооо!… Чудотворецооо, обичаме теее! Да живееш!… Поклон, юначе над юнациии! Це-лу-вам-ти-ръкаааа! Велик човече, от тебе няма по-велик! Слава! Слава! До века и во веки! Слава!
— Господарю мой! — надвикал врявата Мальо. — Ей ме де съм! Ела и до мен кацниии! Виж ме и да не ти е мъчно, на, жив съм!
Пресметнал къде ще се приземи Стоедин, разблъскал с лакти, разритал се — пък се снишил и се промъкнал, проправил си път натам.
Стоедин едва се приземил и потънал в тълпата. Яростно се блъскали, всеки искал да е до него, да бъде забелязан и запомнен, да го възвеличае от раболепно по-раболепно. И в тая ревнива, възторжена битка, кипнала наоколо му, Стоедин не можел да разбере ни дума. Надул гърло да надвика:
— Хора, какво правите! Недейте така!… Сполай ви, ама недейте!… — но бил само прашинка в тоя човешки водовъртеж. Люшнали се, повлекли го и грижата му била само да не разлее коша.
Появила се и каруца, впрегната в дръгливи кончета. Каруцарят, ухилен до уши, вече се чувствувал заслужил и отговорен човек, размахвал камшика и разпореждал. Мальо успял да се докопа до каруцата, пъргаво скочил в нея и господарски надул жили:
— Мирни всички!… Полека, бря!… Който много знае да се тика — няма да го качим! — подал ръка на Стоедин, подхванал го, издърпал го при себе си и му се скарал: — Що се забави толкова пък и ти бря, господарю? Сърцето ми се скъса от тревоги! Аааа! Дай да те цункам!
Съборили ги върху сеното в каруцата — Рижия се метнал върху им по корем, Мазен Илия и музикантите ги затиснали с телата си. Битката кой да се докопа до каруцата била хем яростна, хем радостна.
Злоокия се покачил и настанил Стоедин на капрата до себе си. Усмихнал му се:
— Не ги кори, стръвта им е от почит и преклонение.
— Гребни си — поднесъл му коша Стоедин. — Колкото искаш. Две шепи си гребни.
Злоокия се дръпнал от живата вода като от змийско жило. Овладял се, но се държал настрана от коша:
— Защо веднага? Има кога.
Разбирали се по движението на устата, защото врявата била оглушителна. Рижия тласнал каруцаря, съборил го от каруцата, изтръгнал поводите от ръцете му, шибнал първо ужасеното му лице с камшика и после замахнал по конете — биел, биел ли, биел.
Кончетата се понесли с всички сили и тълпата се проточила подир каруцата като опашка. Най-бързоногите я застигнали, уловили се за ритлите и тичали до нея. А изостаналите облещено пъхтели и като изоставали все повече и повече, завикали диво и отчаяно:
— Ей, великият!… Дай баре капка!… Дай по капка, бре!… Дай, бре, молим ти се, бре, пуууу!… Дай, бре, дъртак!… Пуууу!
Но от каруцата това не се чувало. Злоокия не късал очи от коша с живата вода — поотстранил се още малко и Мальо седнал между него и Стоедин. А Рижия биел с камшика изнемогващите кончета, докато се изгубили и преследвачите, и гласовете им.
13
Как върви мълвата?
Яка стрина още триела ръце в престилката и ококорено викала през комшулука:
— Теткооо!… Някой си карал цял товар жива вода! Много била харна и даром я давал!… Опразни ми котела!
Чаршията живеела ежедневието си: жегата правела пазарлъците лениви. Някакво чираче, изгубило от тичане едната си калевра, влетяло, блъснало се в кепенците и не умерило вратата, писнало:
— Майсторе, жива водааа! Цял керван жива…