Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
А в това време молителите при входа на бивака се умножавали, стичали се постоянно. Но прости те и измъчени хорица били избутани в жалка, неуверена купчинка — там ви е мястото! — и напред, до самата бариера, се наредили и търпеливо чакали реда си мъже в цветни кожи, сърма и дантели, придружени от цели товари скъпи армагани.
Далече зад многолюдието изплющял бич, вдигнала се врява. Властен мъж с болярска плочка на гърдите щедро раздавал удари и си проправял път:
— Вардааа! Кой не чуе бича, ще послуша меча!
Подире му четирима слуги носели сандък дарове, а зад тях десетина, облечени като близнаци, мъкнели огромен свитък.
— Ей, къде ви е великият чудотворец? — съборил бариерата боляринът и спрял пред насочените копия на стражата. — Я ти, бягаш и съобщаваш: пристигнах аз, боляр Първан, пратеник и доверител на могъщия цар Варадин и братовчед на нейно великодушие царица Мацолиенка! Имаме искане за жива вода! Живо!
— Какво става тука? — приближил Мазен Илия.
— Нещо реве, нещо се пули, дълго е за запомняне — отвърнал стражът.
Боляринът го отстранил с ритник и хванал Мазен Илия за пояса:
— Първо: водиш при чудотвореца. Второ — откъснал от колана си кесия и я тикнал в ръката му, — това е твое. Откъснал втора кесия, подал му и нея. — А това — съвсем твое.
— Да, ама аз броя до четири — ухилил се Мазен Илия и като му смигнал, смушкал го заговорнически в ребрата.
Закискали се и двамата, разбрали се — боляринът му дал още две кесии. Тръгнали към вътрешността на бивака. Скоро срещнали Мальо, Илия възбудено му разказал, Мальо го накарал да повтори и изтръпнал от алчна надежда, господарски се разпоредил:
— Стойте и ме чакайте.
Забързал, затичал, разблъскал телохранителите, втурнал се в шатъра на Стоедин и зашушнал в ухото на Злоокия. Шушнел, скимтял, та чак се задавял. Лицето на Злоокия се озарило от скрито, лошо тържество. Сдържано кимнал.
— Марш! — разритал свирачите Мальо. — Вече заспа! Свирачите се изправили като автомати и напуснали шатъра.
— Значи, за една-еднинка капка — на всичко са готови! — отприщил се Мальо. — Женят за царкините! Многодетен бил, осем щерки царкини имал!… Речи му — главната царкиня ще му дадат, дето с нея си върви и престолът! С нея се наследява! Престолът!
— Разбрах — прекъснал го Злоокия. — Излез, че ще го ядосаш.
Мальо го погледнал и умолително, и заплашително. Хванал полата на шатъра:
— Чакам ви отвънка!… Речи му — ако не я ще нея, главната царкиня, бабата пък на царя била готова да си разтури вдовството и да го вземне за жених незабавно! Не била много дърта, къмто девендесеттях, обаче — младолика! Три царства командувала и в още пет се намисала чрез други!… Чакам ви отвънка!
Излязъл.
Злоокия вече не криел вълнението си. Най-сетне дошел оня случай, за който отдавна се приготвил. Разровил един от сандъците и извадил два вързопа и златен жезъл, увенчан с голям, зелен камък. Развързал по-малкия вързоп, извадил сребърна одежда и бързо я облякъл. После седнал до главата на Стоедин и вторачено го загледал.
Сънят на Стоедин станал неспокоен. Отворил очи, надигнал се на лакът… Опомнил се и се засмял:
— Вярно рекъл оня: дай ми, Боже, на младото деня, а на дъртото съня! — и видял промяната в облеклото на Злоокия. — Кое време е?
— Още няма полунощ, сине.
— Сън сънувах… Уж дошел пратеник от някой си цар и ме води при него… О, най-великий от великите! Само една капка ми дай и царувай вместо мене! Слуги ти ставаме!… И с него, цялото му царство — друс, на колете. Станете, казвам, хора, нямам вече вода за даване, само две капки останаха, едната не е моя, а другата ми трябва… И се гледам: въртя в ръце златна тояжка и съм целият в златно облекло, и… — видял жезъла и вързопа. — Ей тая тояжка държах!… Същата… като нея…
Взел жезъла — и, не щеш ли, чудо — в погледа му се появила и надменност, и самодоволство. Смръщил чело:
— И… се силя да си спомня — като за какво ми трябва тази моя последна капка… И не мога. А? Защо ми трябва?
— Че сигурно — да си я имаш, сине. Ако не ти се дава, дай им моята! — усмихнал се Злоокият. — Защото, това не е сън. Този пратеник те чака вън, сине, чака да се събудиш.
— Да влезе! — стиснал жезъла Стоедин.
Злоокия открехнал полата на шатъра и кимнал на Мальо. Въвели болярина, той се огледал и друснал на колене пред Злоокия.