Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Най-ревностни били подигравките на Рижия: зъзнел гол, по едните чизми и пресипнало надувал жили:
— Не залисвайте човека! Мръква! Не видите ли — крои откъде да захване морето, та да го изпие! Веднъж се е мокрил, сега иска по сухо!
Стоедин гребнал шепа, омил лице. Седнал на пясъка, събул опинците си, отвързал от пояса вълшебните и обул тях.
— Бре, ама той вярно се кани като по сухо…
— Па дъното може и да е сухо! Вървял ли си по него, та да знаеш…
Кикотът станал така буен и невъздържан, че заприличал на плач. Рижия пищял и подскачал.
А Стоедин се изправил. Стиснал коша и боздугана, загледал се в далечните пламтящи багри на острова, поел дъх…
И литнал — високо, високо…
Тълпата така се смаяла, че не могла да млъкне отведнъж — кой продължавал тихо да пищи, кой изскимтял, а Мальо изхълцал, сякаш се задавил. Гледали как Стоедин започнал да пада към морето, но едва докоснал вълните, отново се извисил и така се отдалечавал, смалявал се, докато изчезнал.
Тогава Злоокия се изправил и викнал силно и звучно:
— Хора, чуйте какво ще ви река!
Един по един, освободили се от магията на чудото, което станало пред очите им, се обърнали назад, към него. А той говорел отчетливо, в тишината между ударите на прибоя:
— Всички вие тука сте юнаци! Но един юнак е истински юнак, щом може да признае, че друг юнак е по юнак от него и да му се зарадва на юначеството!… Я разсъдете: от що се вади по-голяма облага — от радост или от завист и омраза?… Или от радостна завист? Или от завистлива радост? Или от една голяма омраза?… А на тоя свят всеки се е пръкнал, да си получи облагата — онази, що му приляга на боя и на ума!… Така ли е?… И ако е вярно, че от готов ум глава умнее, вярно е и що? — че с него не глупее!… Хайде сега да турим пръст на чело и да кроиме и прекройваме — що да правиме, що да чиниме, що да чакаме и как да го чакаме!…
12
Склоновете на стъкления остров били стръмни, гладки и многоъгълни: сключвали се в ръбове и остри улеи, пресичали се в прави и полегати площадки, издигали се в безбройни върхове, един над друг, и целият този остров, приличен на огромен кристал, събирал и смесвал цветовете на залеза и морето.
Стоедин плавно кацнал на една площадка ниско в подножието му. Дотук добре, ами — натам?… Вдигнал глава към хаоса от върхове, после погледнал надолу, към прибоя. Вълните плацикали няколко почернели, извити дъски, обрасли с раковини: някой някога е успял да стигне дотук… Стиснал боздугана и коша, поел дъх и пак се издигнал в плавен скок. Кацнал на по-горна площадка. Огледал се, пак полетял, кацнал на още по-горна площадка и старчески си замърморил:
— Че така мога да си скачам… като бълха… сляпо и улаво… още сто и една годин. От гладко-лъскаво, на по-гладко и лъскаво!… — Примижал, надул гърло: — Къде сииии! Къде да те диря!…
Многократното ехо бързо се стопило.
— Ни птица, ни стръкче… ни муха… — и пак погледнал нагоре. — Като гора… от върхове. Де бре, дърто, ако се изгубиш у гора — път се дири от най-високото дърво, от най-високото!
Скочил, та полетял нагоре — кацнал и пак веднага полетял, по-нависоко. Гората от върхове под него растяла. Кацнал на следващата, още по-висока площадка, вгледал се и замрял: в края й се виждала човешка сянка — извила глава, разперила ръце… Вдигнал глава към зъбера, който увенчавал гладката стена, но там нямало никой. Развълнувано пристъпил и се навел… Не, не било сянка. Тъничък слой сив прах, неразмит от дъжд, неразпилян от вятър — и това било всичко, което останало от човека. Аха, сигурно ей там, от зъбера е паднал — дотук успял да се изкатери, а нататък… Кога е било това, човече, имат ли брой годините, през които си почива сянката ти?… Как ли си изглеждал?… Грижа ли те е допратила чак дотука, суета ли, лакомия или великодушие?… А какво е това? Какво си стискал в шепа още тогава, преди безчет години?…
Коленичил и взел сребърната люспа — блестяла непокътната от времето там, където някога била дланта. Защо си я носил, човече, за какво ли ти е трябвала?… А дали ще ми е нужна и на мен?… Сполай и мир на сянката ти, която те е преживяла.
Изправил се, вплел люспата в косата си и като поел дъх, скочил-полетял нагоре и още по-нагоре, и още… Кацнал и се загледал — там, на площадката под него, нещо му се мярнало. Решил да провери и плавно се върнал.
Тази човешка сянка била прегъната — сякаш седнала, облегнала се да почине, обронила глава на рамо и вече не се пробудила. Чудно, прахът не се посипал по площадката, а останал като попит от гладката стена… а в сянката шепа блестяло златно кръгче паяжина. Стоедин взел и него, вплел го в брадата си, благодарно помълчал и пак скочил-полетял — нагоре, и още нагоре, и още — та на най-високия връх.