Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— О, най-великий между триж великите! Моят повелител и доверител, цар Варадин…
— Кому се кланяш, бре, свате! — сбутал го Мальо и боляринът объркано млъкнал. Злоокия му посочил Стоедин.
— Нужда имаме, великий! — преместил се пратеникът. — За капка жива вода, моят господар и повелител е готов на всичко! Речи, да се погодим!
Пляснал с длани и слугите внесли сандъка с дарове и огромния свитък.
— Защо ви е живата вода? — хладно запитал Стоедин.
— Отбира ли от писмо? — пошепнал боляринът на Мальо и ревнал съм слугите: — Развий се!
Десетимата хванали края на свитъка, пъргаво направили жива пирамида — разгъвали го, разгъвали, докато последният, покачил се на раменете на третия кат тела-стойки, вдигнал края над глава. Готово! На огромния свитък с получетливи разкривени букви пишело:
Свитъкът ситно затреперил — живата пирамида се уморила. Стоедин кимнал — прочел.
— Склони, великий, няма да съжаляваш! — увещавал го боляринът. — Като нашия палат няма нийде другаде — и богат, и широк, всички ви ще смести и за още толкоз място ще остане! — и ревнал: — Навий се!
Живата пирамида се строполила, напила свитъка и го измъкнала навън. Стоедин мълчал с непроницаемо лице.
— А?… — отново подхванал боляринът. — Пък царят да го видиш — душа човек! За цяла династия вино пие и към сто песни знае! А?…
— Ще си помисля — ледено отсякъл Стоедин. — Излезте.
— Гледай го сега! — разочаровано вдигнал рамене боляринът. — Какво има да му мислиш?
— Излезте — кимнал и Злоокия.
— Ще склоним, бре, свате, защо се притесняваш? — бодро се изсмял Мальо и зло, с нескрита заплаха погледнал Стоедин. — Нали, господарю?
Избутал болярина навън и сърдито плеснал полата на шатъра след себе си.
— Голям късмет е това, нали, сине? — тихо се обадил Злоокия. — Радваш ли се?
— На какво? — внезапно избухнал Стоедин. — Дето ме сбърка? На това ли да се радвам?… Кому се поклони и рече „великий“?
— Не му се сърди. Не е виновен той, а дрипите ти.
— Да, ама чак сега ми го казваш! Като ме сбърка!
— Прости ми, сине, ала… рекох — сам си се досетил. Видях, че си се приготвил…
Стоедин проследил погледа му и видял вързопа. Бързо го развързал — вътре били тъкмо онези златни дрехи, в които се сънувал в съня-видение. Самодоволно се намръщил:
— Ще се приготвя, ама! След малко цар коляно ще ми кърши — зер в тия дрипи да го унизя? Поврага, как съм ги търпял досега!
Опитал да свали дрипавата си риза — и не могъл. Опитал повторно:
— Помогни!
— Самичък трябва, сине. Дълго си ги носил, няма лесно да се дадат.
Стоедин гневно дръпнал ризата, раздрал я, но пак не можал да я съблече — противяла се като жива.
— Речи — как!
— Не тука — изправил се Злоокия и кимнал към жезъла. — Ще изкопаеш с тая златна тояжка една яма, далече от човешко око. И чуеш ли да изграка гарван, ще ги съблечеш и веднага ще ги закопаеш, пак с нея.
Стоедин решително вдигнал вързопа и стиснал жезъла.
— Никой да не върви подире ми. От тебе го искам.
Злият послушно кимнал и отметнал полата на шатъра. Навън ги чакали всички, чакали лакомо и нетърпеливо.
— Хора! — викнал Злоокия. — Най-великият между великите реши да се усамоти, за да премисли всичко! Ще се върне в полунощ!
Множеството коленичило и ревнало: — Слава!… Слава!… Боляринът разочаровано завъртял ръка: еее, то пък няма край — но също се отпуснал на коляно.
Стоедин преминал през пътеката, очертана от коленичилите хора. Злоокия го изпроводил далече, до края на бивака, и щом огньовете останали зад гърба им, спрял:
— Сполука, сине!…
Изчакал го да потъне в тъмнината и се вслушал: далечните гласове край огньовете спорели, гадаели, кискали се… Като се уверил, че наблизо няма никой, превърнал се в гарван, размахал тежко крила и полетял.
16
В пустата тъмнина на полето Стоедин, облян в пот, дълбаел с жезъла. Най-сетне ямата станала дълбока като гроб. Измъкнал се от нея и отдъхнал.
На близкото самотно дърво кацнал гарванът. Изгракал и повторил.
Стоедин бързо смъкнал дрипите си, сега те се поддали лесно. Разгънал вързопа и започнал да облича златната премяна. И с всяка част от дрехите ставал все по-самодоволен, и движенията му — все по-бавни и господарски. На края закопчал и наметката, погледнал презрително дрипите, подритнал ненужните вече вълшебни опинци, бляснало за миг бистрото камъче, вързано за старата му риза като копче… Изсмял се подигравателно-горделиво и надменно сграбчил всичко това и със сила го запратил в ямата. Стиснал жезъла, посегнал да зарива — и застинал като поразен: в ямата се появила Невянка и тъжно го гледала: