Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Паяците, сбрали се в жив възел, проточили надолу въже от безброй паяжинни нишки.
— Чакай! — викнал Стоедин. — Това, което каза, не съм направил аз! Друг го е направил! Дори лицето му не съм виждал!
— За мен е все едно, човече… Хвани се за въжето и нищо не прави. Ние ще те спуснем. Върви, на добър час.
Въжето, достигнало долу, висяло над отвесен процеп, чието дъно не се виждало. Стоедин вдигнал коша, пристъпил и старчески си мърморел:
— Сполай, човече, сполай, безименен и непознат човече, който и да си бил, какъвто и да си бил…
Хванал се за въжето и потънал в процепа — бързо, по-бързо, шеметно бързо… Останало само усещането за безкрайно падане — право към сърцето на тоя остров-кристал… После сякаш някой го поел и внимателно го положил.
Когато се опомнил, видял, че лежи по очи на пода на трета пещера, прилична на стая. В средата й се издигала малка черна скала — същинско подобие на стъкления остров, както го видял от най-високия му връх.
Надигнал се и седнал. И отначало очите му отказали да повярват: тази малка пещера сякаш била едновременно и безкрайно голяма — защото тук далечното не се смалявало и в отдалечаването си, ръбовете и линиите й се разбягвали по всички посоки. И човек не можел да е сигурен — той ли е в тази странна стая, или тя в него. А щом очите посвикнали, сторило му се, че неподвижно стои само тази малка черна скала, а всичко останало струи към нея и попива в нея — отвсякъде… отвсякога…
— Добре дошел, човече — обадил се гласът.
— Какво си ти? — огледал се Стоедин. — Къде си и какво си, покажи се да те видя.
— Не можеш, човече — идел сякаш отвсякъде гласът. — Не ти е дадено това. Защото си човек. Аз съм всичко, което не познаваш и няма да опознаеш. Всичко, за което не се досещаш — и няма да се досетиш, колкото и дълго да живееш.
— Харно, стига. Речи — оттука накъде и още много път ли има? Къде е живата вода?
— Пред тебе е.
— Тук? — протегнал ръка към малката черна скала Стоедин.
— Да, там.
— Там. За тебе може да е там, за мене вече е тук — развълнувано си мърморел Стоедин и предпазливо я докоснал. — А как ще я взема, водата?…
— Не ще можеш да я вземеш, ти си късметлия. Погледай и си иди. Това ще е най-доброто за тебе.
— Очи пълни, ръце празни, а?
— То е повече от нищо.
— Аха — така, така, та пак така, а? — сграбил скалата Стоедин, задушила го ледена ярост. — Та аз тебе… със зъби, ако ще… — напрегнал се да я разтроши, блъскал, ритал, дращел и в изстъпление пак блъскал. — Затова ли си обрекох живота, с празно да се… Дай!… Ааааа, аз ей сега тебе ще те…
Борбата му заприличала на агония — обезсилено паднал върху й, сбрал сили и опитал да откърти един от върховете. И тогава с цяло тяло усетил всепроникващ звук… Пръстенът! Вълшебният пръстен се опрял в гладкия черен камък!
— Бягай, човече! — прогърмял гласът. — Бягай, докато не е станало късно!
Но Стоедин се държал с всичката сила, която му останала. Звукът се усилил и сякаш го раздробил, разрушил всичко на прашинки, завъртял го в пъстър, шеметен хаос…
Когато се опомнил, разбрал, че пак лежи върху стъкления остров и пак е ден. От гладката бляскава повърхност избила и набъбнала капка и потекла по ръката му, без да я намокри.
— Е, защо ти беше това? — едва-едва се дочул гласът.
Но Стоедин прехласнато гледал как набъбва втора капка, преместил се и подложил лице.
— Жива вода… Жива е… Ето, сега ще ми върне младостта.
— Защо се залъгваш? Нищо никому не може да върне младостта, дори живата вода!… Пощади се и си върви!
— Ето, само още капка… Само още една…
Гледал небето. Живата вода се стичала по бръчките му, без да ги заличава. Внезапно се успокоил — надигнал се, придърпал коша и го подложил. Набъбнала нова капка, паднала и кошът станал малък като лешник. Но Стоедин вече изгубил способността да се учудва.
— Пощади се, човече… върви си… — затихвал, сякаш се оцеждал с всяка капка гласът. — Послушай ме поне сега… взе достатъчно… върви си…
Кошът се уголемил колкото ябълка.
— Тежко ти… — почти не се чувал вече гласът. — Разлей я, още не е късно… още не е…
И изчезнал.
А кошът вече се уголемил колкото котел. Стоедин го вдигнал неподозирано леко — живата вода нямала тегло. Поел дъх и скочил, плавно полетял. Острите стъклени върхове ту хлътвали дълбоко надолу, ту се надигали и бягали, бягали назад… Ето, тази беше площадката. Кацнал. Гледал дълго и с благодарност човешката сянка, която сякаш седнала да поспи… Ще се съживи ли? Ще може ли да види кой е неговият незнаен благодетел, да му благодари, да го зарадва, да го вземе със себе си… Много му се щяло да стане така. Гребнал с шепа от коша, покапал върху и… Но тя започнала да бледнее… станала едва различима… и изчезнала, сякаш не е била.