Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Пет файтона с музиканти непрестанно свирели гръмки, хвалебствени свирни.
Мазен Илия пришпорил коня, развял перата на бляскавия си шлем, настигнал каляската и викнал през прозорчето й:
— О, великий, пристигнаха от пет града пратеници, молят: рудна жила им се губи! От туй, викат, живеем — не се ли покаже пак, ще мре град от глад! Какво ще кажеш?
Стоедин погледнал Злоокия за съвет, той утвърдително кимнал. Загърнал се в дрипите си и уморено се усмихнал.
— Възвийте натам.
Кап!…
— Слава на великия! Слава! Слава! Слава на най-великия от великите! Слава!
Кошът с живата вода вече се смалил колкото орех. Носели го в специална златна стойка с кубенца, в която му направили свилено меко гнездо. И го вардели четирима живоводовардачи.
Тефтерите с описа на имането-благодарност вече заемали цяла каруца и били номерирани с големи цифри. А керванът станал необхватно голям. И когато се нижел край една гора, няколко каруци се отбили и се скрили, избягали — но никой не го забелязал.
А Стоедин се взрял от прозорчето на каляската към гъстака и заповядал:
— Спрете!
Понесла се верига от гласове: — Стой… Спираме!… Спираме!
— Какво, сине? — учудил се Злоокия.
— Сега ще видим — слязъл от каляската Стоедин, подкрепен от неколцина телохранители.
В гъстака сипаничав старец, коленичил до мравуняка, уплашено гледал как го приближават тия пищно облечени и въоръжени хора и понечил да побегне.
— Стой, дърто!… — викнал Мазен Илия и пратил стражи да го заградят.
— Немойте ме!… — проплакал сипаничавият. — Що съм ви направил, бре, боляри? — и като забелязал дрипавия Стоедин, удивено млъкнал.
Стоедин разгледал разровения мравуняк, в който между пъплещите, разсърдени мравки се виждали житни зърна.
— Защо разтуряш тая работна къща, човече?
— Само шепа съм взел… И за мене има, и за тях има — проплакал сипаничавият. — Гладно се не трае!…
— По очи, дъртако! — хласнал го Мазен Илия. — С кого говориш прав?
— Остави го — свъсил се Стоедин и пак загледал мравките. — Сам ли си, човече, нямаш ли челяд да те пригледа?
— Челяд!… По-харно да я нямах! Прогониха ме, господарю, гладен да се свирам из пущинаците! Да си проклинам и живота, и умирачката, че не иде, проклета да е!…
— Така е… Лош живот се трае, ама лоша старост… — усмихнал се Стоедин и вдигнал заповеднически ръка.
Живоводовардачите объркано се спогледали, погледнали към Мальо. А той изумено се изкискал-изхлипал:
— Къде ти е ума, о, най-великий от великите — да харчиш жива вода за тая мърша! — и тупнал с крак. — Няма пък!
— Млад си още — укорил го Злоокия. — Мисли, докато си млад.
— Ти го подкокоросваш! — изсъскал Мальо към Злоокия. — Я колко остана!…
— Дайте я! — кораво заповядал Стоедин.
Е, нямало как — донесли златното носило с кубенцата. Стоедин топнал пръст в коша-орех. Мальо яростно плюл и се обърнал с гръб, да не гледа тая разсипия.
Кап!…
Житните зърна станали на златици.
— Сбогом, човече — обърнал се Стоедин.
— Нееее! — уплашено се дръпнал сипаничавият и отчаяно викнал, та заплакал. — Не ща отново всичкото! Цял живот от две ги правих двеста и заради тях ме прогониха! А тия са поне хиляда, направо ще ме затрият!… Хляб ми дай, човече, о, великий, вземи си златото и хляб ми дай!
Стоедин спрял и кимнал на Мальо:
— Колкото поиска.
Каляската пак тръгнала. Подпрял брада и се замислил.
— Какво има, сине? — внимателно го гледал Злоокия.
— Чуй… Защо му е на човека да поумнява, ако поумнява късно?…
— Никога не е късно, сине — промълвил Злоокия и злорадо замълчал: Стоедин вече отдавна не питал още колко път им остава до връщане.
15
В полето край разпрегнати каруци, файтони и каляски пъстреели шатри. Керванът с живата вода отседнал на бивак за нощувка. Горели огньове.
Мазен Илия разставял постове. При входа за бивака, украсен с арка и запречен с бариера, вече се трупали просители, дошли откъде ли не, да молят за жива вода.
В центъра на бивака се издигала тривърха синя шатра. Пред входа й стърчели десетина телохранители, въоръжени до зъби. Вътре в шатрата било като в царски покои — коприни ли не щеш, килими, сърма и кожи ли не щеш… Но Стоедин спял в дрипите си. Злоокия седял кръстато до постелята му и го гледал замислено и доволно. В единия край на шатрата, край златното носило с живата вода се изпънали като каменни живоводовардачите, а в другия й край двайсетина музиканти едва чуто свирели. Отвреме навреме спирали и шепнешком пропявали: „О, великий, кой е по-велик от тебе? Никой-никой!… Кой някога е радвал хората с троха от радостта, която ти им даде? Никой-никой!… Слава! Слава! Слава! Слава!“