Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Огледал се на всички страни: докъдето око стига се снишавал хаос от върхове, стъклени урви, площадки и пропасти — и никъде нищо не напомняло ни път, ни пътека. Слънцето отдавна се скрило и небето станало теменужено. Подали се и първите звезди. И тогава Стоедин видял, че далече долу някъде между зъберите засияла студена, синкава светлина.
Поел дъх, поискал да скочи там — и вълшебните опинци плавно го понесли. Кацнал на широка равна площадка, зад която се откривало гърлото на пещера — синкавото студено сияние излизало от нея. Взрял се, заслонил очи и пристъпил.
Тогава в това сияние започнало да се кълби някакво искрящо движение, враждебно приближавало и било така заплашително, че го накарало да отстъпи. Постепенно неясното движение добило очертания: гънели се и преливали огромни, живи пръстени.
— Ей, какво си ти!… — викнал, сякаш да се защити, Стоедин. — Какво си?…
Ами, змия било. Не змия — змиище, избълвало от устата-пещера, като чудовищен, люспест език — свивала пръстени и го приближавала дебнещо и лениво. Стоедин отстъпил още и чул отново безличния, равен и студен глас, както там, в седефената зала на града-палат:
— Не се плаши, човече… Нищо лошо няма да ти сторя.
Стоедин отстъпил още крачка и едва се задържал на края на площадката, над зейналата под нея пропаст. Разбрал безизходицата си, вдигнал боздугана и се хвърлил към главата на змията. Но тя била по-бърза от него — отбягнала удара, Стоедин изтървал вълшебното си оръжие и то се търкулнало в пропастта с тежък тътен.
Змията го заградила, той трескаво измъкнал вълшебната капа, нахлупил я и станал невидим, но чудовището го намерило по топлината — гигантските пръстени се стегнали и очертали тялото му.
— Напусто е, човече — пак прозвучал гласът. — Успокой се, нищо няма да усетиш.
Змията клъвнала невидимата му глава, съборила в пропастта и вълшебната капа. Стоедин мигом станал видим — извил се, колкото можал, и се бранел с лакът пред лице. А змията бавно се поклащала и държала в поглед очите му.
— Хайде, нани… — притихнало внушавал гласът. — Нани, на-ни, на-ни, нааа… Дойди, Сънчо, от горица, та ме хвани за ръчица…
— Бреее, ама ти си много подла твар! — ядосал се Стоедин. — Какво се пулиш? — и я блъснал с юмрук. — Нема па да заспя, айде пукни!
— Тогава — умри буден!… — кораво отсякъл гласът и змията замахнала — но ударът й останал недовършен: едва се докоснала до косата му, замряла и като отпуснала пръстени, отдръпнала се.
— Защо не ми показа веднага люспата, човече? — станал дружелюбен гласът.
— Каква… люспа… — боял се да повярва на избавлението си Стоедин.
— Дето е в косата ти, човече. Прощавай, не знаех, че си заплатил да влезеш. Покланям ти се: някога си простил на по-слаб от тебе и си го пощадил.
— Не… — извадил от косата си сребърната люспа Стоедин и си спомнил безименната и непозната човешка сянка. — Не съм аз, това…
— За мен е все едно кога и кой те е изкупил. Влез и върви на добър час! — отехтял гласът, а змията се разпиляла на сребърни искри и изчезнала.
Синкавото сияние на пещерата станало меко и гостоприемно. Стоедин вдигнал коша и навлязъл. Стъпките му отеквали по неравните грапави стени като падащи капки. Вървял дълго, провирал се между остри израстъци, изкачвал се, спущал се и пак се изкачвал, докато светлината станала червена, а пещерата се стеснила като тунел. Кошът се запънал в теснината, Стоедин опрял крак, дръпнал го с две ръце — внезапно го изтръгнал и се затъркалял заедно с него надолу, докато паднал в друга пещера. А тя била толкова огромна, че острите й сводове се губели високо и мъждеели червеникаво като умираща жарава.
Сякаш пробудени от присъствието му, в тази жарава се появили искрици, множели се и бавно го приближавали. А в най-тъмната част на свода оживяла малка, златна точка.
Паяци!… Огромно, чудовищно скопище от паяци — искриците били очите им. Плетели мрежи и го приближавали бавно и неотвратимо. Вече забелязал, че златната точка е исполински златен паяк, пълзял по мрежата, която му изплитали другите, пълзял и идел към него.
— Не се плаши, човече! — пак заехтял гласът. — То само изглежда страшно. Нищо няма да усетиш. Затвори очи, сега ще те достигна…
Стоедин се изтръгнал от вцепенението, откъснал от брадата си златното кръгче паяжина и без да знае ще му помогне ли това, вдигнал го и викнал:
— Стойте!… Стой! Ето, виж!
Златната паяжина червеникаво заблестяла в дланта му. Движението на искриците-очи се прекратило. Златният паяк увиснал на мрежата.
— Покланям ти се, човече — дружелюбно отехтял гласът. — Братя, изплетете му здрава стълба. Този човек може да премине, той се е изкупил. Някога е простил на по-силен от себе си. А когато го е видял в нозете си, го е пощадил.