Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Пол скочи, уплашен, че ако се забави, онзи може да се откаже от поканата си. Непознатият вече се провираше през гъсталак от млади дръвчета, опасали като жив плет останките на един рухнал техен по-стар роднина.
Известно време вървяха, без да разговарят, докато привечерният сумрак постепенно се сгъстяваше в плътен мрак. Добре че непознатият забави крачка — явно можеше да върви много по-бързо — и дори в здрачевината Пол виждаше тъмния му силует на три — четири крачки пред себе си.
Отначало помисли, че спусналият се нощен хлад е причина за по-различните звуци и миризми. После осъзна, че в главата му се бяха разшавали по-различни мисли.
— Бях… на някакво друго място. — Гласът му прозвуча странно след дългото мълчание. — Май беше някаква война. Избягах.
— Война, казваш — измърмори спътникът му.
— Да. Започвам да си спомням… поне отчасти.
— Приближаваме края на гората, затова. Значи избяга, а?
— Но не… не поради обичайните причини. Поне така ми се струва.
Замълча. Нещо много важно се опитваше да изплува от дълбините на съзнанието му и той изведнъж се уплаши, че може да го стресне с припряността си и то отново да потъне в мрака.
— Бях на война и избягах. Минах през… една врата. Или нещо друго. Огледало. Празно място.
— Огледалата са опасно нещо. Непознатият се разбърза.
— И… и… — Той стисна юмруци, сякаш паметта беше мускул, който можеш да стегнеш. — И… се казвам Пол — разсмя се с облекчение. — Пол!
Непознатият го погледна през рамо.
— Ама че смешно име! Какво означава?
— Да означава ли? Ами нищо не означава. Просто така се казвам.
— Значи идваш от някое много смахнато място.
И непознатият млъкна, но продължи с широка крачка и Пол се разбърза, за да не изостане.
— Аз съм Горянина — обади се той най-сетне. — Понякога съм Джак от горите или Джак Горянина. Така ми викат, щото съм изръшкал всичките гори нашир и надлъж — дори тази, макар че не я харесвам много-много. Страшничко е да си загубиш името. Освен ако то нищо не значи.
— Пак си е за страх.
Пол се опита да подреди мислите, които бяха бръмнали в главата му.
— А сега къде съм? Що за място е това?
— Безименната гора, кое друго? Как иначе да се казва?
— И къде се намира? В коя страна?
Джак Горянина се разсмя.
— В царските земи, къде другаде. На стария цар, но се надявам, че имаш достатъчно акъл да не плещиш така пред непознати. Но на Нейно благородие можеш да й кажеш, че съм го изтърсил, ако случайно я срещнеш — проблесна за миг сред сенките усмивката му. — Ама ти май наистина си от много далече, щом си се загрижил за такива даскалски неща, кое как се казвало. — Той спря и протегна ръка. — Ей го там, както се и надявах.
Бяха спрели на едно възвишение над тясна долина.
Дърветата се спускаха по полегатия склон. Пол за първи път видя празно пространство пред себе си. На дъното на долината, сгушена сред хълмовете, блещукаше купчинка светлини.
— Какво е това?
— Хан. Добро местенце — потупа го по рамото Джак Горянина. — Оттук лесно ще се оправиш.
— Ти не отиваш ли там?
— Аз — не, тази вечер — не. Имам си работа, пък и смятам да спя другаде. Но мисля, че ще намериш там, каквото ти трябва.
Пол се вторачи в мъжа, за да види изражението му в нощния мрак. Дали зад думите му не се криеше нещо друго?
— Щом ще се разделяме, искам да ти благодаря. Май ми спаси живота.
Джак Горянина отново се разсмя.
— Не ми стоварвай такова тежко бреме, добри ми господине. Там, закъдето съм тръгнал, трябва да стигна с леко сърце. Хайде, сбогом — обърна се той и се заизкачва по хълма.
След секунди Пол вече не чуваше нищо освен шепота на листата.
На табелата, която вятърът клатушкаше над входната врата, бе изписано „Сънят на царя“. Беше съвсем нескопосана, сякаш набързо я бяха окачили на мястото на друга. Дребната фигурка, изрисувана под името, беше забола брадичка в гърдите си, а короната бе килната над очите й. Пол се спря за миг пред петното светлина, хвърляна от фенера пред вратата — усещаше мощното дихание на мрачната, неизбродна гора, притаена като огромен звяр зад гърба му — и пристъпи в светлината.
В прихлупената стая имаше десетина души. Трима бяха войници, облечени в гарвановочерни туники, също като недогорялата цепеница в огнището. Момченцето, което обръщаше шиша с плешката — така омазано със сажди, че бялото на очите му блесна заплашително, — го погледна крадешком и бързо се извърна с израз, който издаваше облекчение. Войниците също го огледаха и единият се поотмести върху пейката към пиките им, подпрени на варосаната глинена стена. Другите посетители, облечени в груби селски дрехи, го изгледаха, както биха изгледали всеки непознат, без да откъсват очи от него, докато крачеше към тезгяха.