Градът на златната сянка

Още преди окончателно да се установи, сивотата се разсея. Отново я обсади пещерата с ослепителното си червено сияние. Беше променила местоположението си — сега се намираше встрани от Кали, която се бе надвесила над прегърбената фигура на !Ксабу като лешояд над жертвата си. Ръцете на богинята на смъртта не помръдваха, подлудяващият глас беше замлъкнал. Покритото й с воал лице се извърна към мястото, където се беше появила Рени.

Рени скочи и сграбчи сима на бушмена. Нова пронизваща болка скова ръката й. Стисна зъби, за да преодолее напъна на гадене.

— Изход! — изкрещя тя, и задейства бягството и на двамата, но веднага подаде отказ, тъй като програмата на !Ксабу изобщо не включи. Стомахът й отново се сви. Малкият мъж беше все още в капана — приклещен кой знае как. Трябваше да намери друг начин да го измъкне.

Сянка прекоси пространството над нея като прожектор. Рени вдигна поглед и видя озарената в червено надвесена фигура на Кали с разперени във всички посоки ръце.

— Ох, по дяволите!

Вкопчи се по-силно в !Ксабу, като се питаше каква ли степен на реалистичност притежава симулацията. Стегна се максимално, за да изтърпи неизбежната болка, изправи се внезапно и заби рамо в корема на богинята. Не изпита усещане за допир, но съществото се плъзна метър — два назад към центъра на димящата яма. Чудовището увисна във въздуха, окъпано в червен блясък, с прострени над нищото нозе.

Една от ръцете на Кали се стрелна към собственото й лице и разкъса воала, зад който се показа синя кожа, разкъсана дупка вместо уста с провиснал червен език… и никакви очи.

Целта беше да задържи Рени до възобновяването на зрителните номера. Преди малко може би щеше да се впечатли, но вече не й бяха останали сили дори да се уплаши.

— Писна ми проклетата ви игра! — измърмори Рени. Пред очите й заплуваха черни петна, но те едва ли имаха нещо общо с увеселителната програма на адската дупка „При господин Дж.“. Зави й се свят, извърна очи от безокото нещо и чу, че воят започва отново. Рени едва дишаше — гласът й беше съвсем слаб.

— Да пукнеш дано, кучко. Напосоки.

Преходът беше изненадващо бърз. Пещерата се стопи и след миг пред очите й започна да се оформя дълъг черен коридор. Стори й се, че вижда безкрайна редица от канделабри покрай стените, придържани от отсечени ръце, след което отново се премести — този път без своя команда и против волята си.

Този преход не беше така гладък като предишните. В продължение на няколко протяжни мига новото местоположение сякаш не попадаше във фокус, което й причини гадене. Изтърколи се и усети мека земя под изтръпналото си от болка тяло. Не отвори очи, а само протегна ръка, докато пръстите й напипаха стихналата, неподвижна фигура на !Ксабу. Нямаше сили дори да се помръдне, но съзнаваше, че трябва да се надигне и да потърси начин да се измъкнат.

— Имаме само няколко секунди — каза някой. Макар и настоятелен, гласът вдъхваше спокойствие и тембърът му беше в средните тоналности между мъжкия и женския регистър. — Този път ще те открият много по-лесно.