Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Какво… какво е това?
Все по-трудно й беше да си спомни каквото и да било. Какъв беше този блещукащ бял силует? Какво трябва да направи сега?
— Стига въпроси — рязко каза той. — Тръгвай!
Рени се втренчи за миг в кухината, където би трябвало да бъде лицето му. Нещо шавна в съзнанието й, дълбоко-дълбоко, и тя се напрегна да го проумее.
— Тръгвай веднага!
Сграбчи !Ксабу по-силно. Беше крехък като дете.
— Да. Ясно. Изход.
Градината се пукна като сапунен мехур.
Всичко тънеше в мрак. За миг Рени си помисли, че са заседнали при прехода, но се сети за шлема. Вдигна ръка и се задъха от болка, но успя да отметне забралото.
Гледката около нея се проясни едва-едва; пред очите й се стелеше същата сивота, но сега прозираха и някакви тъмни ивици. Досети се, че това са ремъците в контактната зала. Висеше на мястото си и леко се поклащаше. Извърна се. !Ксабу висеше до нея, но истинският !Ксабу в истинското си тяло. Докато го гледаше, той потръпна конвулсивно, вдигна глава и размърда очи, за да фокусира погледа си.
— !Ксабу — глухо прозвуча гласът й.
Все още беше със слушалките, но не можеше да събере сили да вдигне отново ръка. Трябваше да му каже нещо важно. Рени се вторачи в него, опитвайки се да си спомни, но главата й все повече натежаваше. Точно преди да се откаже, се сети.
— Извикай линейка — прошепна тя и се разсмя на нелепата ситуация. — Май умирам.
ТРЕТА ГЛАВА
В СВЕТА НА ОГЛЕДАЛОТО
МРЕЖА/НОВИНИ: Мултибраковете в Калифорния узаконени.
(Картина: две жени и един мъж тримата в смокинги, влизат в мемориалната църква „Глайд“.)
Диктор: Протестиращи крещяха пред една църква в Сан Франциско при сключването на първия от току що легализираните в Калифорния мултипартньорски бракове. Мъжът и двете жени заявиха, че това е велик ден за хората, които не поддържат традиционния тип връзки между двама души.
(Картина: преподобният Пилкър на амвона.)
Не всички одобряват това. Преподобният Даниъл Пилкър, лидер на фундаменталистката група „Царство днес“, нарече новия закон „неоспоримо доказателство, че Калифорния е задният вход на ада…“.
Пол пристъпи напред и излезе. Златната светлина помръкна и той отново се озова сред пустошта.
Мъглата се разпростираше във всички посоки все така плътна и пуста, но нямаше нищо друго. Нямаше ги нито Финч, нито Мълет, което беше голямо облекчение, но Пол се надяваше да намери нещо повече от другата страна на сияйната порта. Не беше съвсем сигурен какво точно означава „у дома“, но подсъзнателно се бе надявал да се намери тъкмо там.
Свлече се на колене, после се наведе и накрая се просна по очи върху коравата еднообразна земя. Мъглите се кълбяха покрай него. Затвори изтощен очи — без надежди, без идеи — и се предаде за малко на мрака.
Следващото, което долови, беше тих шепот — сякаш шумолене на тънка хартия, — изникнал от тишината. Топъл бриз погали косата му. Пол отвори очи и се надигна изумен. Около него се беше появила гора.
Дълго време се наслаждаваше на гледката, без да помръдне. Толкова отдавна не беше виждал нищо друго освен изровени кални полета, че пейзажът на непрекършени дървета с гъсто преплетени клони и листа по тях утоли духа му, както глътка вода — ожаднелия. Какво от това, че повечето листа бяха жълти или кафяви и много от тях вече бяха окапали по земята и килимът от шума стигаше чак до глезените му? Самото възвръщане на цвета беше безценен дар.
Изправи се. Усети изтръпналите си крака като захвърлени от някого ненужни вещи, които му се налагаше да използва по принуда. Пое дълбоко въздух и вдъхна мириса на влажна земя, на съхнеща трева и едва доловимия дъх на дим. Ароматите на оживелия свят го замаяха и усети глад. Запита се откога ли не беше ял. Тлъсто говеждо и бисквити му бяха познати думи, но какво ли означаваха? Във всеки случай нещо отдавнашно и твърде далечно.
Въздухът беше топъл, но в себе си той усети лек хлад.
Къде беше досега? Спомняше си някакво мрачно, ужасяващо място, но му се изплъзваше какво беше правил там и как се бе измъкнал.
Отсъствието на спомени никак не го притесни. Слънчевите лъчи се процеждаха през листата и хвърляха отблясъци, които плуваха от полъха на вятъра наоколо му като златни рибки. Откъдето и да идваше, това място беше живо, въздухът беше прозрачен и чист, земята бе застлана с килим от сухи листа и дори — той вдигна глава — някъде далече чуруликаше птиче. Щом не можеше да си спомни кога беше ял за последен път, това беше още една причина да потърси нещо за ядене. Да се поразмърда.