Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Жената, която го очакваше там, беше стара, а бялата й коса, разрошена от горещината и потта, напомняше руното на овца, изгубена в бурна нощ, но ръцете й изпод запретнатите ръкави изглеждаха силни, а дланите й бяха зачервени, мазолести и енергични. Седеше отпуснато зад тезгяха, но погледът й беше проницателен.
— Нямаме свободни легла — ухили се неестествено тя, което му се стори странно. — Ей онези хубави войничета току-що заеха последните.
Единият от чернодрешковците се оригна. Другарите му се разсмяха.
— Бих искал да хапна и да пийна нещо.
В главата му зашава смътен спомен как ставаха тези неща. Изведнъж се сети, че джобовете му са празни — нямаше нито портфейл, нито пари.
— За съжаление нямам никакви пари. Бих могъл да свърша някоя работа.
Жената се наведе да го огледа.
— Откъде си?
— От много-много далеч. От другата страна на… на Безименната гора.
Тя понечи да го попита още нещо, но един войник изкряска за още бира. Стисна устни от яд и — както му се стори — от още нещо.
— Стой тука — нареди му тя и тръгна да се оправя с войниците.
Пол огледа стаята. Хлапакът до огнището пак го гледаше напрегнато и в очите му се четеше не толкова любопитство, колкото желание да го прецени. Пол обаче беше изморен и гладен, а и не се доверяваше особено на превъзбудените си сетива.
— Я да видим сега каква работа можеш да свършиш — рече жената, щом се върна. — Ела с мен отзад, там не е толкова шумно.
Поведе го по тесни стълби към изба, която явно беше нейната стая. Стените бяха опасани с полици — те, както и всичко останало, бяха отрупани с макари и чилета, буркани, кутии и кошници. Ако не се смяташе малкият сламеник в ъгъла и трикракото столче, стаята приличаше повече на магазин, отколкото на спалня. Стопанката се тръшна на столчето, изтупа грубата си вълнена пола и изу обувките си.
— Капнала съм — изпъшка тя. — Не мога да стоя на краката си. Дано нямаш нищо против да постоиш прав — столчето ми е само едно.
Пол поклати глава. Вниманието му привлече прозорче с дебело стъкло. През кривото стъкло отвън под лунната светлина проблесна плискаща се вода. Ханът очевидно се намираше на брега на някаква река.
— Казвай сега — сепна го резкият глас на старицата — кой те праща! Не си тукашен.
Пол се извърна. Стопанката стискаше шиш за плетене и въпреки че май нямаше намерение да скочи от стола и да го погне, нямаше и кой знае колко дружелюбен вид.
— Горянина му е името. Джак Горянина. Срещнах го в гората.
— Я ми го опиши.
Пол се постара да го опише максимално точно, но нямаше кой знае какво за описване, тъй като се бяха срещнали на смрачаване, а после се беше стъмнило. Чак когато си спомни за бялата превръзка на своя спасител, жената си отдъхна.
— Той е бил, няма кой друг. Каза ли ти да ми предадеш нещо?
Отначало не му хрумна нищо.
— Знаете ли коя ще да е „Нейно благородие“?
Жената се усмихна тъжно.
— Аз съм, че коя друга.
— Каза, че тая гора била на стария цар, но не трябвало да го казвам на никого освен на Нейно благородие.
Тя се изкикоти и метна шиша в един панер, пълен с шишове.
— Това е моят Джак. Моят верен рицар. И защо те е изпратил при мен? Къде е това място, откъдето идваш оттатък Безименната гора?
Пол се вгледа в нея. Чертите й изразяваха не само обикновена умора. Лицето й някога бе имало по-мек израз, но някаква сурова зима го бе сковала в дълбоки бръчки.
— Не знам. Аз… нещо не е наред. Бях на война — само това помня. И избягах.
Тя закима сякаш в такт с някаква стара и позната мелодия.
— Джак го е разбрал. Нищо чудно, че те е харесал — въздъхна тя. — Но вече ти го казах: нямам къде да те сложа. Тия проклети черни косове заеха последните ми легла и на всичко отгоре плащат само по петаче за всичките ми тревоги.
— Как може да постъпват така? — намръщи се Пол.
Тя се засмя унило.
— Могат да правят, каквото си искат. Това вече не е моя земя, а нейна. Дори и тук, в жалката ми бърлога, праща надутите си пуяци да ме унижават. Няма да ми направи нищо — какъв смисъл има да тържествуваш, ако го няма единствения човек, който би могъл да оцени победата ти? Но ще ме унижава по всички възможни начини, на които е способна.
— Коя е тя? Изобщо не разбирам за какво говорите. Старицата стана с пъшкане.
— По-добре, че не знаеш. И по-добре да не се заседяваш много наоколо. Тук вече не е за странници. — Тя го поведе между разхвърляните вехтории към вратата. — Бих те оставила тук, на пода в стаята ми, ама това само ще накара ония тьпоглавци горе да се чудят с какво толкова ми е станал интересен някакъв непознат. Можеш да спиш в яхъра. Ще кажа, че утре ще ми изтеглиш мрежите, за да не разпитват много-много. Поне ядене и пиене ще ти дам — заради Джак. Обаче на никого не разправяй, че си го срещнал, нито пък казвай каквото ти е рекъл.