Градът на златната сянка

Пойнтър, дребничко бледо момченце, отстъпи няколко крачки, вторачено в новодошлия.

— Кой е този?

— С мене е. Ще преспи тук. Какви са тия шашми с пароли?

— Мияги го измисли. Много непознат народ се изтърси днес.

— Ами откъде да знам паролата, като не съм бил тук? Гали протегна ръка и грубо разроши чорлавата коса на Пойнтър, след което го бутна в тъмния коридор пред тях.

Последваха дребосъка в широка стая с висок таван, голяма като църковна зала. Светеха само няколко свещи, така че само тук-там имаше осветени местенца и доколкото Пол можа да види, тя беше празна, просмукана от острата миризма на влага и речна тиня.

— Всичко е наред — изчурулика Пойнтър. — Гали е. Води някого.

От сенките се заизмъкваха тъмни силуети, първо два — три, после все повече, също като елфи, които изскачат от горските си скривалища. За секунди около Пол и водача му се скупчиха трийсетина хлапета, втренчили в него сериозни погледи, а много от тях търкаха подутите си от съня очи. Най-големите бяха на възрастта на Гали, а повечето бяха доста по-малки. Имаше и няколко момичета, но преобладаваха момчетата и всички до едно бяха мръсни и мършави.

— Мияги! Каква е тая парола и не смяташ ли, че можеше да ми кажеш?

Напред пристъпи ниско, закръглено момченце.

— Не сме искали да те оставим навън, Гали. Разни типове се навъртаха наоколо — не сме ги виждали досега. Накарах ситните да си траят и казах на всички да не пускат никого, ако не каже „крем-карамел“.

Някои от малките повториха думата и в приглушеното потрепване на гласовете им се усети възбудата от тайната или от смътния спомен за онова, което тя означаваше.

— Добре — отсече Гали. — Е, вече съм тук, а това е моят приятел… — Той се намръщи и затърка саждите по челото си. — Как ти е името, повелителю?

Пол му го каза.

— Точно така — моят приятел Пол. И той е за Белия цар, така че няма от какво да ви е страх. Вие там, сложете повечко дърва в огъня — тука е студ на бучки. Господарката праща хляб и сирене. — Гали пусна на пода торбата. — Не можеш да научиш имената на всички. Мияги и Пойнтър вече ги видя. Оня там е Чесапийк — пак заспа дръвникът му с дръвник! Онази е Блу — сестрата на Пойнтър, — а това е брат ми Бей.

Последният представен — кльощаво чипоносо момченце с къдрава рижа коса — направи противна гримаса. Гали вдигна крак уж да го ритне.

Пол наблюдаваше как момчетата — и момичетата — от Стридената къща се пръсват в различни посоки, докато Гали, роден генерал, им разпределяше задачите. Когато останаха отново сами, Пол се обърна към водача си и попита тихо:

— Какво искаше да кажеш с това, че съм за Белия цар? Нямам никаква представа — аз съм чужденец.

— Може и тъй да е — ухили се Гали, — но щом избяга от войниците на Черната царица, едва ли ще си окачиш нейния герб, нали тъй?

Пол поклати глава.

— Нищо не знам за това. Дори не знам как дойдох в този град, в тази страна. Един човек ме намери в гората и ме изпрати в хана — такъв един със странни очи, казва се Джак. На за царе и царици нищичко не знам.