Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Джак ли те изпрати? Значи имаш да казваш още много неща. С него ли се би във войната?
Пол отново поклати глава безпомощно.
— Бих се… бих се в някаква война. Но не беше тук. Вече не си спомням.
Той се отпусна тежко на дъсчения под и опря гръб о стената. Вълнението беше отминало и го налегна умора. Беше дремнал само два — три часа, преди Гали да го събуди.
— Не се кахъри, повелителю. Ще те уредим някак.
Гали му подаде хляб и сирене, но Пол беше ял вече и макар отново да беше гладен, не искаше да отнема от оскъдния пай на децата. Бяха толкова дребни и недохранени, че го болеше да ги гледа как ядат. Но бяха изключително възпитани хлапета и всяко чакаше кротко реда си да получи коричка хляб.
Когато огънят лумна и стаята най-после се позатопли, на Пол страхотно му се доспа, но децата бяха твърде възбудени от среднощните събития и не бързаха да си лягат.
— Песен! — извика някое и другите подеха: — Да, песен! Накарай го да ни изпее нещо.
Пол поклати глава.
— Боя се, че не си спомням нито една. Иначе — с удоволствие.
— Не се притеснявай — каза Гали. — Блу, изпей нещо. Има най-хубавия глас, нищо че не е най-силният — добави той.
Момиченцето се изправи. Тъмната коса се спускаше на сплъстени кичури по раменете му, привързана с мръсна бяла лента на челото. Намръщи се и лапна пръстче.
— Коя да е?
— Онази за откъдето сме дошли.
Гали седна по турски до Пол като някой туземен принц, решил да позабавлява чуждоземен сановник.
Блу кимна замислено, извади пръстчето от устата си и запя с висок, сладък и леко потрепващ гласец:
Сгушен сред това невръстно племе, заслушан в гласа на Блу, който се извиваше като искриците на огъня, Пол изведнъж усети как самотата му го обгръща като облак. Защо да не остане тук? Да им бъде като баща, който се грижи да не гладуват и да не се страхуват от света зад стените на старата им къща.
Пол долавяше скритата тъга — някакво ридание, което се прокрадваше в мелодията. Сякаш слушаше писукането на птиче, паднало от гнездото, което надаваше вопли през безнадеждната далечина към топлината и сигурността, които беше изгубило завинаги.
Песента продължаваше, а очите на Пол започнаха да се затварят. И той заспа под звуците на ромонящия в нощта гласец на Блу.
Птица се блъскаше в прозореца — крилете й трескаво пърполеха по стъклото. В капан! Беше в капан! Мъничкото телце трептеше в зелени и пурпурни оттенъци, удряше се безпомощно в стъклото, пърхаше и туптеше като замиращо сърце. Някой трябва да я пусне на свобода, Пол го знаеше — или тя ще умре. Цветовете, прекрасните багри, щяха да станат пепелявосиви и после да изчезнат, отнасяйки завинаги със себе си късче от слънцето, от света…
Внезапно се събуди. Гали беше коленичил до него.
— Тихо — прошепна момчето. — Отвън има някой. Може да са войниците.
Щом се надигна, някой отново почука — глух шум, който обиколи огромната Стридена къща.
„Може изобщо да не са войниците — помисли си Пол, все още замаян от талазите на съня. — Може да е умираща птица.“
— Качи се горе — посочи разнебитена стълба Гали, която водеше към една галерия. — Скрий се. Който и да е, няма да казваме, че си тук.
Пол се заизкачва по скърцащите стъпала, които се залюляха заплашително. По тях явно отдавна не беше се изкачвал толкова тежък човек. Плахото почукване прозвуча отново.
Гали изчака, докато Пол стигна до потъналите в сумрак горни стъпала, после взе тлееща главня от огъня и тръгна крадешком към вратата. През прозорчето над вратата се процеждаше дрезгава синя светлина. Зазоряваше.
Последва мълчание, сякаш онзи, който чукаше, не бе очаквал отклик. После се дочу напевен и по детски крехък глас, но въпреки това Пол настръхна.
— Ние сме почтени хора. Търсим един наш приятел.
— Не ви познаваме — помъчи се да говори твърдо Гали. — Тук няма да намерите приятели.
— А… да, но може да сте виждали този наш приятел?