Градът на златната сянка

— Как би могъл човек да живее така в някаква си тъпа дупка под земята? — Дългия Джоузеф отново сграбчи някаква консерва, сякаш искаше да хвърли и нея. Джеремая трепна, но вместо това онзи я остави на мястото й и се втренчи в нея, сякаш току-що му я беше подал гост от Космоса.

— Гледай само каква лудост — рече той, взе консервата и я подаде на Джеремая. Джеремая дори не я погледна.

— Виж, пише „царевична каша“. Имат четирийсетлитрови консерви, пълни с тоя качамак! Достатъчно и слон да се задави, но една кьорава бира нямат — каза Дългия Джоузеф, дрезгаво се разсмя и пусна кутията на пода. Тя се търкулна и шумно се удари във вратата на едно шкафче. — Мамка му! Искам да пия. Вече пресъхнах.

Джеремая, изцъклил очи, поклати глава.

— Тук няма нищо.

— Знам. Знам. Но понякога просто си е редно да провериш. — Дългия Джоузеф огледа бъркотията на пода. Като че ли аха-аха да се разплаче. — Като искаш да спиш, лягай си да спиш. И ми покажи какво се прави с тая тъпа машина.

— … Това е. Сърдечният ритъм и телесната температура всъщност са най-важното. Можеш да ги извадиш оттам, като само натиснеш това копче — каза Джеремая и повдигна капаците на резервоарите, — но дъщеря ти се разпореди да не го правиш, освен ако наистина не е в беда.

Дългия Джоузеф се втренчи в двата обвити с кабели саркофага — в момента и двата изправени.

— Не мога — рече той най-накрая.

— Какво? Как така? — в гласа на Джеремая се промъкна раздразнение. — Нали каза, че ще ме заместиш. Капнал съм от умора!

Дългия Джоузеф като че ли изобщо не го чу.