Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Рени се сепна и отвори очи. Беше заобиколена от тълпа, сякаш току-що бе претърпяла катастрофа насред оживена улица. След миг осъзна, че силуетите около нея са сиви и неподвижни. С изключение на един.
Непознатият беше бял. Не така бял, както тя беше черна, не от бялата раса, а съвършено бял, с непокътнатата чистота на недокоснат лист хартия. Симът на непознатия — защото тя явно се намираше все още вътре в системата — представляваше чиста, безцветна празнота, все едно набързо изрязан с ножица човешки контур в тъканта на ВР, който трептеше и вибрираше по периферията си.
— Оставете ни на мира — едва промълви тя: не й достигаше въздух, сякаш някой я бе фраснал с все сила в гърдите.
— Не мога, макар да съм глупак, че поемам този риск. Изправи се и ми помогни да вдигнем приятеля ти.
— Не го докосвайте!
— Не се дръж като глупачка. Преследвачите ви ще ви открият всеки миг.
Рени се надигна с усилия на колене и залитна, поемайки си дъх.
— Кой… кой сте вие? Къде сме?
Празнотата се сви зад неподвижната фигура на !Ксабу. Непознатият нямаше нито лице, нито отчетлива форма и Рени не можеше да прецени какво точно вижда.
— Вече поех достатъчно рискове. Нищо не мога да ти кажа — все още могат да ви хванат, което ще причини смъртта на други. Хайде, помогни ми да го вдигна! Не притежавам достатъчно сила и не смея да се претоварвам.
Рени пропълзя към безформената двойка и за първи път огледа обстановката. Намираха се в нещо като затревен парк, притиснат от тъмносиви небеса и ограден от високи дървета и обрасли с бръшлян каменни стени. Мълчаливите фигури, които ги заобикаляха, бяха подредени в проснати във всички посоки безкрайни редици — мястото напомняше странна кръстоска между гробище и градина със скулптури. Всички фигури бяха човешки: някои силно индивидуализирани, други — безлични като симовете, които използваха тя и !Ксабу. Всяка беше застинала в някакъв миг на ужас или изненада. Някои явно стояха тук от дълго време и също като изоставените конструкции в Тойтаун имаха повехнали цветове и текстура, но повечето приличаха на изваяни наскоро.
Непознатият вдигна глава, щом тя приближи.
— Когато с някой гост се случи нещо, докато е включен, симът му остава. На собствениците им харесва… да запазват трофеите си по този начин.
Рени подложи ръце под !Ксабу и го надигна в седнало положение. От усилието периферията на зрителното й поле за миг почерня. Залитна и се стегна, за да не загуби съзнание.
— Аз… май получих инфаркт — прошепна тя.
— Още една причина да побързаме! — отбеляза празното пространство. — Задръж го така. Той е много надалеч и ако не се върне, няма да можеш да го изключиш. Трябва да изпратя да го доведат.
— Да изпратите…? — едва успя да произнесе Рени. Усети, че й се доспива, и това малко я уплаши, но страхът беше слаб и постепенно изчезваше. Този празен човешки контур и странната градина бяха само допълнителни усложнения в една и без това сложна ситуация. Беше й трудно да реши как… по-добре просто да се търкулне в съня…
— Медения водач ще го доведе.
Непознатият вдигна неотчетливите белезникави израстъци на ръцете си като за молитва, но не ги събра. Не се случи нищо и Рени започна да събира енергия за нов въпрос, но безплътният силует се вцепени като останалите обитатели на градината с трофеите. Обля я студена вълна на самотност. Не беше останала никаква надежда. Всички си бяха отишли. Защо да продължава битката, вместо да се отпусне и да заспи?…
Между ръцете на непознатия нещо се размърда, после се появи нещо като отвор — още по-безплътен, като сянка върху празния въздух. Петното трепна веднъж, след това втори път и от него изпърха друг бял силует. Новото петънце с очертания на птица кацна на рамото на сима на !Ксабу, трепкайки леко като новородена пеперуда, която суши крилцата си. Рени наблюдаваше с лениво възхищение как миниатюрният бял силует се плъзна към ухото на !Ксабу — по-скоро към недоразвитата гънка на сима му, която го маркираше, — сякаш, за да сподели някаква тайна. Чу пронизителни трели, след което „птицата“ подскочи във въздуха и изчезна.
Празният силует трепна рязко и оживя. Скочи и плесна със закърнелите си ръце.
— Тръгвайте. Бързо.
— Но… — погледна надолу Рени.
!Ксабу помръдна. Едната ръка на сима му се засвива на пресекулки, сякаш се опитваше да хване нещо, което беше отлетяло.
— Сега можеш да го отведеш обратно. Трябва да вземеш и това.
Непознатият бръкна с една ръка в себе си и измъкна нещо, което блещукаше с мека кехлибарена светлина. Рени се ококори. Непознатият протегна ръка, за да хване нейната, разтвори свития й юмрук и пусна предмета в дланта й. Тя за миг се изненада от материалността на лекото му докосване и след това погледна онова, което й беше дал. Жълт овален скъпоценен камък с повърхност, шлифована в стотици фасети.