Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Погледна надолу. Беше обут в груби кожени обувки, които му се сториха познати и по мярка, но нищо друго и облеклото му не беше съвсем както трябва. Носеше дебели вълнени чорапи, панталони, дълги малко под коляното, както и дебела риза и жилетка — също вълнени. На пипане платът беше необичайно груб.
Гората се простираше във всички посоки и не се виждаше нито път, нито дори пътечка. Опита се да си спомни накъде бе вървял, преди да спре тук, но и този спомен се бе изпарил като тягостната мъгла, която единствено съществуваше със сигурност, преди да се появи гората. Изправен пред свободен избор, той погледна сенките и обърна гръб на слънцето. Така поне щеше да вижда ясно пътя.
Дълго чуваше накъсаната птича песен, докато най-накрая видя и самия певец. Беше се навел, за да откачи чорапа си от един къпинов храст, когато точно пред него нещо проблесна през сноп светлина — зелена светкавица, едновременно по-плътна и по-ярка от мъха, покриващ дървесните стволове и камъните. Изправи се да го види, но то беше изчезнало сред сенките на дърветата; остана само тихото чуруликане — сякаш отглас от ехото му.
Измъкна се непохватно от къпинака и забърза натам, където беше изчезнало птичето. Тъй като нямаше никакви пътеки, реши, че ще е по-добре да тръгне след нещо красиво, отколкото да се лута без посока и цел. Беше бродил из необятната гора часове наред, без да забележи каквато и да е промяна.
Птицата нито веднъж не се приближи достатъчно, за да я види съвсем ясно, но и не изчезваше от погледа му. Прехвърчаше от дърво на дърво на десетина крачки от него. Когато кацаше да си почине на някой облян в слънце клон, той зърваше как яркозелените й пера греят с ослепителен блясък, сякаш излъчваха някаква вътрешна светлина. Виждаше и други багри — мътнопурпурно като свечерено небе и някакъв по-тъмен оттенък на качулката. Чуруликането й му се струваше не съвсем обикновено, макар да не си спомняше никаква друга птича песен за сравнение. Всъщност почти нищо не си спомняше за каквито и да е птици, но знаеше, че това е птица, че песента й го успокоява и примамва, и това му стигаше.
Следобедът преваляше и слънцето се търкулна през пролуките на върхарите към невидимия хоризонт. Така се бе улисал в преследването на зелената птица, че отдавна бе престанал да се тревожи откъде грее то. Едва когато започна да се смрачава, той си даде сметка, че се е загубил насред девствена гора, над която се спускаше нощта.
Спря и птицата кацна на една клонка на не повече от три крачки разстояние. Вирна глава — качулката й наистина имаше тъмна окраска — и изви мелодични трели, зад чиято жизнерадост той долови някакъв неясен въпрос, който неочаквано му навя печал за изгубената памет, за безцелното бродене, за самотата му. Накрая птицата разпери опашка, при което се показаха тъмнопурпурните пера отдолу, изпърха и се стрелна в прощална спирала, за да се стопи в дрезгавината. Последните й печално-очарователни трели се спуснаха над него и заглъхнаха.
Той седна върху един дънер и опря глава на ръцете си, налегнат от някаква непонятна мъка. Все още седеше така, когато един глас го накара да подскочи:
— Хайде стига! Това са хубави, здрави дъбове, а не плачещи върби!
Непознатият беше облечен не по-различно от него — в груби зелено-кафяви дрехи, но около едната му ръка беше вързана широка бяла лента — като превръзка или знак. Очите му имаха странен, котешки кафявожълтеникав оттенък. В едната си ръка държеше лък, в другата — кожен мях, а над рамото му стърчеше колчан със стрели.
Тъй като новодошлият не се държеше враждебно, той реши, че може да го попита кой е. Въпросът разсмя непознатия.
— Тук не се задават такива въпроси. Ами ти кой си, щом си толкова умен?
Отвори уста, но не можа да си спомни.
— Ами…, ами не знам…
— Разбира се, че не знаеш. Тук е така. Преследвах една… не съм съвсем сигурен, но май беше сърна. И няма да си спомня как се казвам, докато не си тръгна от тук. Шантава гора. — Той му подаде меха. — Жаден ли си?
Течността беше кисела, но освежителна. Когато върна меха на непознатия, се почувства по-добре. Разговорът го смущаваше, но поне приказваше с някого.
— Накъде си тръгнал? Знаеш ли изобщо? Аз се изгубих.
— Нищо чудно. Мене, ако питаш накъде съм тръгнал — иска ми се да изляза от гората. Не е хубаво да замръкнеш тук. Май си спомням едно местенце в края на гората, до което си струва да се добере човек. Може би тъкмо това ти трябва — кимна непознатият. — Тръгвай с мен. Може пък и да ти свърша работа.