Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Благодаря. Много сте любезна.
Тя изсумтя и се затътри по стълбите.
— Като паднеш до такова ниско положение, така става — очите ти се отварят за много неща. Започваш да разбираш колко временно и несигурно е всичко.
Заведе го в шумната обща стая, където ги посрещнаха грубите подмятания на войниците и втренченият поглед на момчето до огнището.
Птица в клетка, високо дърво, къща с много стаи, някой крещи, реве, връхлита го като гръм…
Пол изплува от съня като удавник и на повърхността го посрещна мирис на влажно сено и тропот на уплашени коне. Надигна се и се опита да се отърси от объркания си сън. Вратата на яхъра беше открехната и върху ивицата звездно небе се очертаваше тъмна сянка.
— Кой е там? — Той затърси пипнешком оръжието си, подтикнат от някакъв смътен спомен, но сграбчи само шепа слама.
— Тихо — прошепна някой, явно не по-малко изплашен, отколкото съквартирантите на Пол. — Аз съм, Гали — приближи се сянката. Беше съвсем дребничка. — Прислужникът.
— Какво искаш?
— Не съм дошъл да те обера, повелителю — обидено прозвуча гласът му. — Ако беше така, щях да вляза по-тихо. Ида да те предвардя.
Сега Пол виждаше очите му, които блещукаха като седефчета.
— Да ме предвардиш ли?
— Онези войници. Прекалиха с пиенето и сега се надумват да идват при тебе. Не зная защо.
— Копелета! — скочи Пол. — Госпожата ли те прати?
— Не-е-е. Заключила се е в стаята си. Чух ги да се наговарят. — Той се изпъна, щом Пол пристъпи към вратата. — Къде ще ходиш?
— Знам ли. Сигурно пак в гората.
И тихо изруга. Поне не носеше нищо, което да забави бягството му.
— Ела с мене тогава. Ще те заведа на едно място. Царските хора няма да те проследят там — не и по тъмно.
Пол застана, опрял ръка на вратата. Откъм двора на хана наистина се чуваше тупурдия и тя много напомняше трополенето на пияни хора, които се опитват да се движат безшумно.
— Защо? — прошепна Пол.
— Защо ти помагам ли? Че защо не? — Момчето сграбчи ръката му. — Никой от нас не харесва тия черни косове. Нито пък повелителката им. Ела с мене.
Без да чака отговора на Пол, момчето се плъзна навън и се запрокрадва бързо, но безшумно край стената. Пол притвори вратата и забърза подире му.
Гали го заведе зад яхъра, спря и го докосна по ръката, преди да го поведе надолу по тясно каменно стълбище. Осветяваше ги единствено полумесецът. Пол едва не цопна в реката, но Гали отново го хвана за ръката.
— Лодка — прошепна момчето и поведе Пол към една полюшваща се сянка.
Когато седна на влажното дъно, спасителят му внимателно вдигна един прът, оставен на малкия кей, и избута мъничката лодка в тъмната вода.
Изведнъж някъде горе блесна фенер, нещо издрънча и вратата на яхъра се отвори с трясък. Пол затаи дъх. Гълчавата на разочарованите войници постепенно утихна зад тях.
Дърветата по близкия бряг се плъзгаха тихо край тях.
— Няма ли да си навлечеш неприятности? — попита Пол. — Няма ли да те уличат, като видят, че те няма?
— Господарката ще се застъпи за мен. — Момчето се наведе, сякаш търсеше някакъв знак в непрогледния за Пол мрак. — Пък и така се бяха натряскали, та надали ще се сетят къде съм отишъл. Ще кажа, че съм легнал в коша за пране, за да не чувам врявата им.
— Много съм ти благодарен. Къде ме водиш?
— У нас. Е, не само аз живея там. Всички живеем там.
Пол се облегна. Внезапното му събуждане и бягството му на косъм от опасността вече бяха зад гърба му и той изпита наслада от нощния покой и от усещането, че се плъзга под другата, огромна небесна река.
Обгръщаше го спокойствие и особено чувство на близост.
— И кои са тези „всички“? — попита най-сетне той.
— О, моите приятели — отговори Гали с нотка на гордост. — Момчетата от Стридената къща. Ние сме воините на Белия цар — всички до един!
Вързаха лодката на обширен кей, проточен доста навътре в реката. Мястото, където кеят докосваше брега, и тесните стълби, които водеха нагоре, бяха осветени от един-единствен фенер, поклащан от все по-усилващия се вятър.
Пол вдигна поглед към потъналата в мрак масивна постройка на брега.
— Там ли живеете?
— Вече да. Доскоро беше празна.
Пъргав като катеричка, Гали се измъкна от лодката и скочи на кея. Протегна ръка и извади от дъното една торба, която Пол не беше забелязал. Остави я на кея и подаде ръка на Пол.