Реката на синия огън

Индианецът стоеше пред някаква правоъгълна картонена кутия, два пъти по-висока от него. На нея бе изрисувана стилизирана палатка, а над палатката имаше надпис „Пони бренд кибритени клечки“.

— Елате в мой типи — посочи към кутията той. — Изпушим лула на мира.

Фредерикс поклати с отвращение глава, но последва Орландо. Индианецът стигна до кутията и влезе направо през стената, сякаш грубият картон беше от въздух. Орландо сви рамене и направи същото, за всеки случай готов да блъсне лицето си в плоската рисунка на палатката, но вместо това изведнъж се оказа сред триизмерен и изненадващо просторен интериор. Фредерикс го последва миг по-късно с опулени очи. В центъра на конусовидното пространство гореше огън, чийто пушек се извиваше към отвора над него, където се събираха коловете на палатката.

Индианецът се обърна и им направи знак да седнат, след което също седна с лице към тях. От полумрака пристъпи една жена, чието лице бе изрисувано със същите яркочервени и преувеличени черти, и застана до него. Беше облечена в пончо от кожа на сърна, а в косата й стърчеше едно-единствено перо.

— Мен викат вожд Подпалващия всичко наред — представи се индианецът. — Това моя индианка Грижлива стопанка. Вие кои, бледолики?

Докато индианката им носеше одеяла, за да увият мокрите си и изстинали виртуални тела, Орландо представи себе си и Фредерикс. Подпалващия всичко наред изсумтя в знак на задоволство и извика на жена си да донесе лулата на мира. Докато я пълнеше от една кесия — появила се също изневиделица, — Орландо се опитваше да отгатне как ще я запали, тъй като самият вожд, съдейки по белезникавата му дървена шия и кръглата яркочервена глава, приличаше на старовремска кибритена клечка. Представи си как вождът тръква глава в пода и тя избухва в пламъци, но не позна, защото лулата сама започна да пуши, без изобщо да бъде разпалвана.