Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
Странно, че си спомняше отново за старата къща, че вижда с такава яснота тежките завеси на майка си и дебелите килими „Савонри“, когато всичко това — и всички тези хора, с изключение единствено на него — си бе отишло преди толкова много години.
Феликс Жонгльора беше най-старото човешко същество на Земята. В това поне нямаше съмнение. Бе преживял двете световни войни на предишното столетие, бе свидетел на възникването и разпадането на комунистическите държави на Изток и бе видял възхода на градовете държави по Тихоокеанското крайбрежие. Богатството му, първоначално натрупано от боксит, никел и сезал в Западна Африка, се бе разраствало с годините, разпростирайки се в индустрии, за които I’homme d’affaires Жан-Лу, неговият баща, не би могъл даже и да сънува. И макар богатството му да се самовъзпроизвеждаше, със самия Жонгльор нещата не стояха така и със залеза на столетието и на хилядолетието по-безпардонните новинарски агенции подготвиха некролозите му, подчертавайки тайнствените и необосновани твърдения, в които бе забулена дългата му кариера. Но некролозите останаха неизползвани. През десетилетията след настъпването на новото столетие постепенно изостави умиращото си тяло и се пресели във виртуалното пространство. Бе успял да забави физическото си стареене, прилагайки експериментални техники за дълбоко замразяване, а с разширяването на възможностите на виртуалността — до голяма степен благодарение на финансираните от самия него и съмишлениците му проучвания — се оказа прероден във втори живот.
„Също като Озирис — помисли си той, — Господаря на Западния хоризонт, заклан от своя брат, а след това възкресен от жена си за вечен живот. Господаря на живота и смъртта.“
Но и боговете сънуваха кошмари.
— Велик е този, който дава живот на зърното и зеленината — каканижеше някой наблизо. — О, господарю на двете земи, ти, който си всемогъщ в достойнството и безграничен в мъдростта си, умолявам те да ме чуеш.
Свали ръце от лицето си — колко ли време бе седял така? — и погледна навъсено сгърчилия се по корем в основата на стълбата жрец. Понякога ритуалите, които сам бе измислил, го дразнеха.
— Можеш да говориш.
— О, божествени, получихме съобщение от нашите братя в храма на твоя тъмен брат, изгорения, червения, недопечения. — И жрецът блъсна лице в пода, сякаш само споменаването на неговото име му причини болка. — Те желаят спешно да почерпят от твоята мъдрост, о, Велик храм.
Сет. Другия. Жонгльора — не, той отново стана изцяло Озирис: нуждаеше се от бронята на божествеността — се изправи пред трона.
— Защо не бях уведомен веднага?
— Те току-що се обадиха, господарю. И очакват божественото ти дихание.
Никой не би прекъснал медитацията му за проблем, свързан единствено със симулацията — подобно нещо бе немислимо, — затова се досети, че са инженерите. Озирис направи знак с ръка и във въздуха пред него се отвори прозорец. За част от секундата зърна обезпокоеното лице на един от техниците в Храма на Сет и картината замръзна. Гласът на техника изсъска и замря, след което отново из пиука като радиосигнал при повишена слънчева активност:
„… Нуждаем се от повече… показанията са… те умоляваме да ни дадеш…“
Гласът не се появи повече.
Богът се разтревожи. Трябваше да отиде там. Без да разполага с обичайното време за подготовка. Не можеше да отлага. Граалът — и всичко останало — бе в ръцете на Другия. И единствен той от цялото братство съзнаваше колко рискована е тази зависимост.
Отново направи знак. Прозорецът изчезна. Двайсет жреци, които носеха нещо огромно и плоско, изскочиха от полумрака в дъното на просторната зала, забързани към него. Останалите се заблъскаха да им направят път, но някои не смогнаха да го сторят навреме и бяха съборени и прегазени от помъкналите обемистия товар. Озирис пое дълбоко въздух, за да се успокои и да възстанови центъра на покоя, в който проблемите се разрешаваха от само себе си и дори самата смърт много често биваше надхитрявана, а в това време две групи от по двайсет жреци изправиха пред него излъскано бронзово огледало, стенейки под колосалната му тежест.
Озирис се възправи, наблюдавайки собственото си възправяне в огледалото, и даже в този момент изпита известно удовлетворение от великолепието на Господаря на Запада, застанал пред своя трон. Пристъпи напред и когато вече не виждаше нищо освен собственото си бронзово отражение, спря за миг и прекрачи.