Реката на синия огън

Сякаш изминаха няколко дни. Отпуснатото тяло на Фредерикс беше най-тежкото нещо, което бе влачил някога. Когато вече му се струваше, че гърдите му всеки миг ще експлодират, изскочи на повърхността и издърпа главата на Фредерикс над водата. Приятелят му пое мъчително въздух и изкашля като че ли поне десетина литра течност. Стори му се някак странен, но не разбра защо, а и блъскащите ги по лицата вълни му пречеха да го огледа по-внимателно. Орландо зарита с крака, за да се задържат на повърхността, но водопадът бушуваше само на няколко метра от тях и усети, че с всяка следваща секунда става все по-слаб и по-слаб. Един мигновен поглед между вълните му разкри тягостната гледка на отвесния бряг, напомнящ гладки като стъкло бели стени.

— Можеш ли да плуваш? — попита, едва дишайки, той. — Няма да издържа дълго.

Фредерикс кимна незабележимо.

— Къде е лодката?

Орландо поклати глава.

Фредерикс заплува бавно кроул към най-близкия бряг. Орландо се напрягаше, за да плува близо до него, и отново изпита съжаление, че никога не бе ходил на уроци по плуване. Да плуваш в Адърланд, не беше като да преплуваш дълбокото планинско езеро или рова около замъка в Средните земи в сима на Таргор. Ако не друго, Таргор поне не се уморяваше толкова лесно.

Той застигна Фредерикс, който безуспешно се опитваше да се хване за гладката бяла стена.

— Какво е това? — изстена приятелят му. — Няма никакви дръжки.

Орландо погледна нагоре. Отвесната стена се издигаше няколко метра над главите им, а над нея…

— О, Божичко — промълви Орландо, а една вълна го удари в лицето и той нагълта още вода. Не беше солена, а сладка, което обясняваше всичко.

— Стига вече! — възмути се той, когато отново пое въздух.

— Какво?

Орландо посочи с пръст. Водопадът шуртеше от дълга сребриста тръба, прикрепена към бялата стена с два несиметрично назъбени кръгли фланеца. Батерия. Кранове.

Намираха се в мивка. Високо във въздуха над тях, блещукаща като луната и почти толкова голяма, висеше огромна електрическа крушка.

— Не! — простена Фредерикс. — Това вече е адски шибано.

Лошата новина бе, че лодката им или тъмното нещо, което приличаше на нея, не помръдваше на дъното на мивката под мощната струя, която шуртеше от гигантския кран. Добрата, както установиха след няколко секунди, бе, че май бе запушила сифона и нивото на водата се покачваше.

— Ако се задържим на повърхността, водата ще ни издигне. — Фредерикс махна прилепналата върху лицето му мокра коса и се обърна към Орладно. — Добре ли си? Ще издържиш ли?

— Не знам. Предполагам. Наистина съм уморен. Приятелят му изглеждаше все така особено — някак си опростен, — но Орландо нямаше желание да обмисля въпроса.

— Ще ти помогна, ако се наложи. — Фредерикс опипа порцелана. — Абсолютно е гладък. Сякаш са ни захвърлили завинаги тук.

На Орландо не му стигаха сили дори да отговори.