Реката на синия огън

„Черната планина.“ Думите също бяха привидение, черен шип, който се протягаше толкова нависоко, че самите звезди бяха изтласкани встрани върху нощното небе, нещо така зашеметяващо ужасно, което се преобразува от невероятност в абсолютно богохулство. „Убий всичко. Моите деца… моите деца… убий всичко.“

След което изчезна и празнотата отново се обърна наопаки с тих плясък, побрал сякаш в себе си всички мълнии. След това мъглата и белотата избухнаха отново около него. Орландо падна по лице върху заснежения под и зарида със сълзи, които замръзваха моментално върху клепките и бузите му.

Малко по-късно Фредерикс беше до него така неочаквано и напълно, че беше твърде трудно да се повярва, че приятелят му въобще бе изчезвал. Орландо се изправи. Погледнаха се един друг. Независимо че видяха Питлит и Таргор, въображаемите герои в една детска игра, и двамата знаеха, без да споменават дори една дума, че другият беше чул същите неща, беше усетил същото неописуемо присъствие. В момента нито имаха какво да си кажат, нито изпитваха нужда да го сторят. Разтреперани и мълчаливи, те се върнаха обратно покрай могилите през вече смълчания Фризер и накрая се дотътриха до мястото, където мъглата изтъняваше.

Вождът Подпалващия всичко наред ги очакваше до вратата на Фризера. Той ги изгледа и поклати глава, с огромните си ръце внимателно им помогна да достигнат до долния рафт, както и при дългото им спускане до основата на Ледената кутия.

И двамата едва пристъпваха. Вождът ги подкрепяше да не паднат, докато не оставиха бойното поле далече зад гърба си, след което намериха едно защитено местенце в основата на бюфета, където можеха да се прислонят, и накладе огън. Докато гледаха втренчено с тъпо изумление проблясъците на пламъците, той стана и изчезна в тъмнината.