Реката на синия огън

— Вие будни. Това добре. Скоро полунощ.

Орландо нямаше нищо против да поспи още малко, но, изглежда, всяка част в Адърланд имаше свой собствен времеви пояс. С Фредерикс трябваше да наваксат съня си, когато им се отдадеше възможност.

— Току-що се сетих, че Рени и останалите не са преминали — каза тихичко на Фредерикс той, когато вождът и жена му започнаха да подреждат багажа в торба от еленова кожа. — Иначе щяхме да ги видим в мивката, не съм ли прав?

— Предполагам — подхвърли мрачно Фредерикс. — Но какво може да се е случило? Преминахме по едно и също време.

— Може би реката е с различни нива. Ако летиш, отиваш на едно място, ако плуваш — на друго.

— Значи никога няма да ги намерим! Кой знае къде са!

Вождът Подпалващия всичко наред пристъпи към тях и посочи меча на Орландо.

— Ти има голям нож. Това добре. А ти — обърна се към Фредерикс той — няма нож. Това лошо.

И му подаде лък и колчан стрели.

— Питлит никога не използва лък — прошепна Фредерикс. — Какво се прави с тия неща?

— Гледай да стреляш само по тези, дето не се казват Орландо.

— Благодаря за съвета.

Вождът ги поведе към изхода на палатката. Жена му пристъпи и отметна платнището.

— Намери Малка искра — каза тя. — Моля намери. Изобщо не приличаше на реален човек, но гласът й потрепна съвсем реално и Орландо отново усети да го полазват студени тръпки. Държаха се абсолютно като живи. Нищо че бяха герои в рисувано филмче! Що за лудница беше това?

— Ще… ще направим всичко, което е по силите ни, госпожо — измърмори той и последва другите двама, които се отдалечаваха върху масата.

— Мили Боже — дишаше на пресекулки Орландо. — Толкова е трудно. Чак сега разбирам колко силен е Таргор.

Фредерикс понечи да каже нещо, но вместо това стисна уста, тъй като въжето се олюля, отдалечавайки се от крака на масата, и двамата се завъртяха, вкопчени в него, сред пустия мрак. Подпалващия всичко наред се бе спуснал толкова бързо, че дори не знаеха дали вече не бе стигнал пода.

Въжето се люшна обратно и след няколко не особено приятни удара в крака на масата двамата продължиха да се спускат бавно надолу.

— Сякаш все още съм Питлит — обади се най-после Фредерикс, — но той никога не е бил толкова силен.

— Приемам го на доверие — отвърна задъхан Орландо. — Виждаш ли пода?

Фредерикс погледна надолу.

— Да. Май да.

— Кажи, че го виждаш, дори да не е така.

— Добре. Почти стигнахме, Гардино.

След още няколко минутите наистина се приближиха на безопасно за скачане разстояние. Сенките под масата бяха плътни и мрачни и те успяха да различат индианеца само по блясъка на очите и зъбите му.

— Има кану тук — каза той. — Отиваме по река. Много по-бързо.

— Река? — огледа се Орландо.

Напук на всякаква логика покрай краката им се виеше водна ивица, макар да би трябвало да се събере в локва. Независимо от това тя се лееше весело покрай назъбените стени на кухненския шкаф и извиваше покрай желязната печка в далечината. Там, където минаваше близо до нажежената до червено печка, водата лекичко се изпаряваше. Орландо си пожела дано да не тръгнат в тази посока.