Реката на синия огън

Отне им доста време, но с помощта на индианеца, който теглеше въжето, докато Орландо и Фредерикс пристъпваха колкото е възможно по-плътно по хлъзгавата порцеланова стена, успяха да изкатерят последните няколко метра до спасението. Орландо се вкопчи с благодарност в ледения кран.

— Е? Бледолики виждали пепъс1?

Индианецът бе прибрал въжето и стоеше със скръстени пред гърдите ръце. Орландо не можа да си спомни какво точно означава тази дума, но не искаше да рискува едно евентуално приятелство.

— He. Ho ти дължим живота си. Ще ти помогнем да го намериш. — Фредерикс го стрелна с поглед, но Орландо се престори, че не го забелязва. — Какво да направим?

Индианецът погледна в мивката.

— По-добре идва с мен в типи. Скоро вода стигне горе, излее и прави голямо езеро на под.

Фредерикс заоглежда Орландо от главата до петите.

— Направо си странен, Орландо. Приличаш ми на боец на капитан Комет или нещо такова.

Орландо също се заоглежда. Тялото му наистина представляваше триъгълник с върха надолу и с прекомерно широка основа. Как ли изглеждаха чертите на Таргор в този стенографски вариант?

— Да, ама и ти изглеждаш доста скански — посочи към Фредерикс с пръст Орландо. — Като някой от ония боклуци на Чичо Джингъл. Краката ти дори нямат пръсти.

Изглежда, на индианеца техният разговор му се стори или непонятен, или неуместен. Той се извърна и закрачи по ръба на мивката, след което най-неочаквано скочи в очевидното нищо.

— Бо-о-ожичко! — зяпна Фредерикс. — Той просто скочи!

— Хайде.

Орландо закуцука след техния спасител.

— Да не би…? Какво, да не би и ти да скочиш, защото той го направи? Та той е само някаква представа, Орландо!

— Знам. Герой от архивен рисуван филм. Огледай се наоколо. Всичко това е нарисувано, Фредерикс, една движеща се рисунка. От миналия век.

— Не ме интересува. Можем да тръгнем нататък — посочи с ръка Фредерикс.

На срещуположния край на мивката дълъг и гладък дървен плот отвеждаше нанякъде, а в сянката зад него се мержелееха няколко рафта.

— Поне ще виждаме накъде вървим — обоснова се той.

— Да, но той тръгна насам.

— Е, и?

— Ами това, че не знаем как да стигнем. Давай да вървим, преди да сме изгубили единствения човек в тази шибана мрежа, който се е държал свястно с нас.

Фредерикс се изправи на крака с явно усилие и от него шурна вода.

— Повече никога, ама никога няма да ме навиеш за каквото и да било. Абсолютно никога.

Орландо се обърна и закуцука натам, където бе изчезнал индианецът.

— И с основание.

Оказа се, че анимационният храбрец не бе скочил в небитието. Само на един човешки ръст от ръба на мивката имаше малка масичка — малка според размерите на онова, което ги заобикаляше, но за Орландо и Фредерикс площта й се простираше най-малко на пет квадратни километра, — отрупана с огромно количество кутии и бутилки. В ъгъла зад масата като някакво невероятно дебело черно куче се бе чучнала една невероятно старинна печка. През цепнатините на решетката й проблясваха червени светлинки.