Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
Стаята леко потрепна, едва забележима корекция на ъглите или светлината. Когато Озирис се наведе напред, чу в ухото си гласа на Сенеб, жреца.
„Господарю, той е отворил…“
— Млъквай.
„Идиот. Ако не беше толкова трудно намирането на подходящи хора за тези длъжности, вече да съм го убил.“
Богът чакаше търпеливо.
Надигна се като че ли от някакво невъобразимо разстояние — пресекливо гласче от дъното на много дълбок кладенец. В първия момент долови само лек шепот и се уплаши, че е сгрешил и чува движението на пясъците на безкрайната пустиня отвън. После чу думи:
„… ангел ме докосна… ангел… ме докосна… ангел… ме… докосна…“
Напевът се повтаряше отново и отново, далечен и глух като надраскана грамофонна плоча от детството на Феликс Жонгльора. Едва доловимият ритъм подсказваше, че болезнено нечовешкият глас тананика някаква мелодия. Богът слушаше застинал, удивен и объркан, а и доста уплашен.
Другия пееше.
Помисли в съня си, че е самолет, изваден от архивен документален филм с всичките му подпорки, обтяжки и брезентови платнища. Докато отминаваше над него, от пилотската кабина някой му помаха, а от едната страна бе нарисувана усмихната маймуна и макар в момента да се отдалечаваше, пърполещият шум на двигателя ставаше все по-силен и по-силен…
Орландо открехна очи в тъмното. Чу шума точно до себе си и в първия момент си помисли, че и буден продължава да сънува, че Рени и !Ксабу летят към него и ще го върнат в реалния свят. Обърна се на другата страна, примигвайки с премрежени очи. Вождът Подпалващия всичко наред хъркаше толкова силно, че звуците действително напомняха бученето на малък самолет. Необикновено големият нос на индианеца подскачаше като балон от струята на издишвания въздух. Жена му се бе свила до него и похъркваше в колоратурен контрапункт.
„Това е рисуван филм — напомни си в просъница той. — Намирам се в рисуван филм.“
И сънят изплува в съзнанието му.
— Фредерикс — прошепна Орландо. — Къде са Рени и !Ксабу? Преминаха с нас, а защо ги няма?
Не последва отговор. Обърна се, за да събуди приятеля си, но той беше изчезнал. Зад отметнатата завивка платнището на палатката плющеше от могъщото хъркане на вожда.
Орландо се изправи на колене и запълзя към платнището, а сърцето му внезапно задумка. Навън се озова сред кутии и шишета и макар в полумрака трудно да разчиташе етикетите им (крушката мъждукаше едва-едва), ясно дочу техните шумни похърквания. Кухненският бюфет се възправяше вляво чак до мивката, невидима от мястото му, сякаш билото на високо плато. Нямаше и следа от Фредерикс, а не се виждаше и път, по който да се е изкатерил нагоре. Най-различни кухненски съдове препречваха гледката към другия край на масата. Тръгна натам, пристъпвайки внимателно покрай някакъв опакован калъп с надпис „Тоалетен сапун Синият ягуар“, който, вместо да хърка, по-скоро ръмжеше.
Най-напред видя блещукащи червени отблясъци, които очертаваха ръба на масата като миниатюрен залез. Минаха няколко секунди, преди да различи един тъмен силует. Не беше ли Фредерикс? Защо бе застанал толкова близо до ръба?
Облада го вцепеняващ страх. Забърза напред. Докато минаваше покрай буркан магнезиева сол „Капитан Карви“, нечий пиянски глас изруга:
— Я го виж ти! Кой ходи там? Кой час е?
Имаше нещо особено в позата на приятеля му, в отпуснатите рамене и приведения врат, но си беше Фредерикс или поне настоящият му анимационен вариант. Вече съвсем близо до ръба на черния плот на масата, Орландо запристъпва все по-бавно от страх да не се препъне в нещо и в този момент чу тих глас и реши, че Фредерикс говори сам на себе си. Чуваше се едва-едва, някакво мърморене, което ту се усилваше, ту затихваше, но след няколко крачки осъзна, че приятелят му не би могъл да издава подобни звуци. Гласът беше плътен и дрезгав и произнасяше шипящите съгласни като съскане на змия.
— Фредерикс! Махни се оттам!
Запристъпва още по-внимателно, за да не стресне приятеля си, но Фредерикс не се обърна. Постави ръка на рамото му, но реакция отново не последва.
„Ти ще умреш тук, нали знаеш? — изсъска вече съвсем ясно гласът, макар и все така тихо. — Не трябваше да идваш. Всичко е абсолютно безнадеждно и нищо не може да се направи, но аз ще ти кажа.“
Избухналият смях беше също толкова пресилен, колкото хъркането на вожда, но сърцето на Орландо отново затупка.
Фредерикс се бе втренчил в червените отблясъци отвъд ръба на масата с тъп израз и отворени, но невиждащи очи. В глъбините на черната желязна печка проблясваха пурпурни пламъци и се протягаха към решетката сякаш ръце на затворници, опитващи се да се вкопчат в затворническата решетка. Нещо далеч по-зловещо от пламъците помръдваше във вътрешността на печката.