Реката на синия огън

— Разказвай.

— Няма много за разказване. Просто… включи линията. Попита дали… Другия е там. Дали то… съжалявам, дали той… дали иска нещо. Тогава Фрайман издаде особен звук и просто… млъкна. Симът му се вдърви. Кензо се изключи и го намери паднал на пода в офиса му с кръвотечение от носа и очите. Масивен мозъчен кръвоизлив, доколкото можахме да преценим.

Озирис преглътна неволно проклятие; стори му се неприемливо да намесва друго божество в собствения си божествен свят, пък дори споменавайки само името му.

— Някой грижи ли се за онова?

— Онова? — не успя да сподави смеха си техникът. — Имаш предвид Фрайман? Да, повикахме охраната. А ако имаш предвид другото, никой от нас не би се приближил до него. Категорични сме. Той не желае да разговаря с нас и ние не желаем да разговаряме с него. — И пак този смях, който заплашваше да се превърне в нещо друго. — Няма го и в длъжностната характеристика, както знаеш.

— О, я ела на себе си. Как се казваш?

Жрецът като че ли се изненада — да не би пък да си мислеше, че един бог има време да запомни имената на всички свои поклонници.

— Истинското ми име?

Маската на божеството Озирис скри гримасата му. Това вече бе пълен провал в дисциплината. Налагаше се да вземе мерки за затягане на целия този отдел. Мислеше, че е наел обиграни типове. Очевидно бе подценил ефекта от всекидневните им контакти с Другия.

— Египетското ти име. И по-бързо, да не се наложи охраната да навести и твоя офис.

— А-а! Сенеб, господине. Господарю.

— Сенеб, слуга мой, няма от какво да се боиш. Ти и другите оставате на своите постове.

Изкуши се да им даде следобедна почивка, докато се справи с поредния каприз на Другия, но не искаше да ги остави да подклаждат взаимно страховете си, споделяйки наблюденията помежду си.

— Сам ще разговарям с него. Отвори връзката.

— Той я затвори, господине… господарю.

— Това го разбрах. Но я искам отворена поне откъм нашия край. Ясно ли се изразих?

Жрецът се поклони разтреперан и изчезна. Озирис се понесе напред, докато увисна пред огромните врати на гробницата. Гравираните върху тъмния камък йероглифи припламнаха, сякаш събудени от присъствието му. Вратите се разтвориха.

Фините кодове на входящите връзки бяха изгърмели. Черният базалтов саркофаг лежеше хладен и непроницаем като буца въглен. Бяха изчезнали както обичайното напрежение във въздуха, така и усещането, че стоиш пред портала на не-съвсем-понятното другаде. Богът простря бинтованите си ръце пред огромния ковчег.

— Братко мой, ще проговориш ли? Ще ми кажеш ли каква е болката ти?

Саркофагът си остана безмълвен черен каменен къс.

— Ако имаш нужда от помощ, ние ще ти я дадем. Ако нещо ти причинява болка, ние ще я премахнем.

Нито звук.

— Отлично. — Богът доплува по-близо. — Нека ти припомня, че аз също мога да причинявам болка. Нима искаш да направим нещата още по-непоносими за теб? Или ще проговориш, или ще ме принудиш да ти причиня още по-страшни мъки.