Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
— Хората се променят. Особено когато ги докосне Силата.
Той стисна зъби.
— Всичко е заради онзи Земен човек. Той я е запленил някак. Може би ако го убия…
— Не мисля така.
Той я погледна с недоверие.
Трепетликата въздъхна нервно.
— Промъкнах се зад палатката на Черна луна, за да чуя какво се говори на съвета. Бяла пепел говори от името на собствената си Сила, а не на Тиха вода. Макар че и той притежава своя собствена Сила. Чу ли гръмотевицата. Той го направи. Той я призова с Талисмана, който носи. Мисля, че…
— Да?
— Мисля че и двамата притежават Сили, за които не сме и подозирали.
Той потрепери.
— Но аз все още я обичам. Бих дал всичко, за да се върне при мен.
— Бягащ като вятъра — тя поклати глава, — не мисля, че ще можеш да я накараш да го стори. Дори и ако убиеш съпруга и, нищо няма да се промени. Тя не принадлежи на него. Тя принадлежи на Силата. Можеш да го почувстваш, когато говори. — Поколеба се. — И ако е права, нищо друго няма значение, освен Силата — нито любовта ти към нея, нито любовта на съпруга и. Нищо няма значение, освен предстоящата битка.
Той се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?
— Тя казва, че вдругиден трябва да се изправи лице в лице с Човека с летяща душа на клана Строшени камъни. Казва, че той е истинската заплаха. Той носи ново бъдеще, което може да унищожи Черните острия — може да измени нещо, което тя нарича Спиралата. От думите и ме побиха тръпки. Тя каза, че ако не успее да спре този Човек с летяща душа, този Храбър мъж… Какво ти е?
— Познавам Храбър мъж. — Душата му изстина. — Ако той наистина е станал Съногадател, Гръмовната птица да ни е на помощ.
Тя потърка нервно крака си; вятърът развяваше дългата и коса на гарвановочерни вълни.
— А какво ще стане с нас двамата? При това положение? Искаш ли да се върна в моето… — Затвори очи от болката в душата и.
Бягащ като вятъра я прегърна. Толкова красива жена. А сега и толкова крехка — смъртта на дядо и бе все още незарастнала рана в душата и.
— Не исках да стане така. Никога не бих те наскърбил…
— Зная. Аз бях искрена, когато ти казах, че най-важното нещо за мен е ти да си щастлив. Ще си отида. Няма защо да се тревожиш за това.
За момент той бе обзет от тягостно колебание. Какво да и каже? Можеше ли да живее без тези дълги нощи, в които споделяха мислите си? Той пое дълбоко дъх, опитвайки се да намери решение.
Тя се освободи от прегръдката му и се изправи, отупвайки пясъка от роклята си.
— Помисли и ми кажи какво си решил, Бягащ като вятъра. Вслушай се в сърцето си и в душата си. Избери щастието си, Бягащ като вятъра. Не ми дължиш нищо. Това, което се случи между нас, не е ремък, който да ти връзва ръцете. Живеехме ден за ден и аз бях доволна. Бъди честен спрямо себе си.
Извърна се и се отдалечи през храстите с изправена глава и горда походка.
Бягащ като вятъра стисна здраво очи, сякаш така можеше да изцеди нерешителността от душата си. Свеждайки глава, той се запита: „Ами ако успея да променя Бяла пепел? Да я върна при себе си? Тя каза, че все още ме обича.“
Тиха вода и Бяла пепел вървяха след Пелинов дух през лагера Маслодайно дърво. Конусовидните палатки на Слънчевите хора се издигаха като гора от копия, заобикалящи от всички страни познатите пръстени колиби на Земните хора. Колко ли Черни острия имаше тук? Тиха вода неволно започна да брои очите, които ги следяха. Когато се приближаваха, разговорите секваха, жените вдигаха безизразните си тъмни очи и се втренчваха в тях. Дори и кучетата ги наблюдаваха с наострени уши, наклонили глави. Дечицата кокореха очички, скрити зад полите на майките си или зад някоя палатка, лапнали пръст в уста.
Нямаше ли най-сетне да пристигнат в палатката на Пелинов дух? Кожата на Тиха вода започна да го сърби. Въздухът тегнеше от враждебност и безпокойство.
„Е, не мога да ги виня. Как бих се чувствал, ако двама Съногадатели влязат в моя лагер някой ден и заявят, че подготвят битка със злото заради бъдещето на света? Едва ли ще ги посрещна с разтворени обятия.“
Докато минаваше, той дочу някои от жените да говорят на езика на Земните хора. Поне щеше да има и други, с които да си говори тук освен с Бяла пепел и Пелинов дух.
А какво ли щеше да направи Бягащ като вятъра? Тиха вода потръпна, спомняйки си мъката, която бе съзрял в очите на воина.
Той пое дълбоко дъх, за да се успокои, и се загледа в индиговото вечерно небе. Слънцето блестеше като кървавочервено кълбо на западния хоризонт. Леките миризми на лагера, на приготвяна храна, на дим от горящи пелинови храсти, на кожи и човешки същества се бяха загнездили в ноздрите му. Дълги полици за сушене се огъваха под тежестта на растенията. Кожени торби, пълни със семена от райграс, стояха до Земните жени, които стриваха семената на пясъчниковите плочи, сложени върху горящи огньове.