Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Зрението и се замъгли за миг; тя вдигна ръка към гърлото си и ахна.
— Какво има? — запита я Тиха вода.
С усилие на волята запази гласа си спокоен:
— Някой е убил техния Човек с летяща душа.
По гърба на Тиха вода полазиха ледени тръпки. Хората извън палатката бяха притихнали.
— Убийство? Пеещите камъни ни предупреди. Някой избива Съногадателите. Дали е някаква зла Сила, която не можем да проумеем? Или е човек — някой магьосник, когото още не сме открили?
Бяла пепел почувства, че пребледнява.
— Ти успя да ме запазиш досега. Сигурна съм, че ще ме опазиш и занапред.
Тиха вода постави утешително длан върху ръката и и я стисна.
Пелинов дух превеждаше разговора им на езика на Слънчевите хора, докато говореха. Той изучаваше Тиха вода със странна смесица от недоверие и безпокойство. Веждите му се сключиха по онзи познат за Бяла пепел начин, който означаваше, че не би искал да открие разрешението на проблема, изникнал пред него.
Тя отново насочи вниманието си към Черна луна.
— Ще ни приемеш ли в твоя клан?
Той се озърна наоколо, оглеждайки лицата на хората.
— Май щеше да е по-добре изобщо да не бе се появявала сред нас. Но така или иначе си тук. Ако предсказанието ти за Строшените камъни се окаже вярно, значи те са успели да се промъкнат покрай моите съгледвачи на север или пък са ги убили. Ако трябва да се води битка между Съногадатели, бих предпочел това да стане по-далеч от клана Черни острия. — Замърда нервно с устни. — Бих искал също така да чуя съвета на Бягащ като вятъра и Трепетликата, преди да си кажа мнението. Този въпрос не трябва да се решава прибързано.
Бяла пепел изгледа изпитателно Черна луна, виждайки как вождът на клана се върти неспокойно под проницателния и поглед.
— Черните острия имат късмет, че водачът им е толкова мъдър. Сега с Тиха вода ще си починем. Утре трябва да се приготвим. Утре вечер воините ти ще открият Строшените камъни, промъкващи се през прохода на Зелената планина. На следващата нощ Тиха вода и аз ще се изправим лице в лице с Храбър мъж.
Черна луна не изглеждаше много окуражен от думите и. Вглеждайки се в душата си, Бяла пепел видя и собствения си страх — също тъй отчаян като този на вожда.
Бягащ като вятъра седеше на върха на една дюна западно от лагера, сипвайки пясък от едната си ръка в другата. Обраслите с храсти хълмове блестяха с виолетов отенък в огнените багри на залеза. Полето от дюни се простираше, докъдето стигаше погледът. Кой би помислил, че тази земя е толкова богата на храни? Вечерният ветрец галеше лицето му. От дясната му страна Зелената планина улавяше полегатите лъчи на слънцето и трептеше в златисто сияние. В далечината пред него неравните възвишения, покрити с пясъчникови скали, хвърляха меки сенки из долината. Тук въздухът миришеше хубаво, натежал от уханието на пелин, маслодайно дърво и елда. Детелината бе станала яркозелена; тъмножълтите и цветове скоро щяха да разцъфнат. Тичинките на пелина се издигаха над синьо-зелените листа и трепкаха от лекия ветрец, подготвяйки се да разпръснат цветния си прашец.
Под него, откъм подветрената страна на дюната, листата на гигантската дива ръж шумоляха, търкайки се едно в друго. Бели петна от втвърдена глина лежаха спечени и напукани там, където се бяха образували локви в края на пролетното снеготопене. Влагата сега бе само спомен — беше се изпарила като надеждите, които хранеше за Бяла пепел и за себе си.
Коя бе жената, появила се от пустошта? Откъде бе дошъл проницателният поглед в очите и? Кой бе грозноватият еднорък човек, когото тя наричаше свой съпруг? С какво я бе запленил?
Той поклати глава. Вече я бе загубил. Съгласил се бе отново да бъде неин братовчед. Пясъкът се изплъзваше между пръстите му както надеждата от душата му.
Зад него по пясъка прошумоляха леки стъпки. Той знаеше на кого принадлежат; през последните няколко седмици ги бе чувал даже в съня си. Но не можеше да се накара да я погледне.
— Бягащ като вятъра?
Той се бе втренчил отнесено в пясъка между краката си. Пръстите му гневно бяха изровили дълбоки черти в него.
Тя седна до него и зачака мълчаливо.
Най-сетне той отвърна иронично:
— Чувствам се като глупак.
— Съжалявам. Знам как копнееше душата ти за нея.
Той се насили да срещне разтревожения и поглед. В очите на Трепетликата се четеше любов и мъка, предизвикана от душевните му страдания.
— Аз съм си виновен. — Слънцето блестеше златисточервено над тъмните индигови силуети на хълмовете. — Трябваше да се вслушам във вътрешния си глас онази нощ край лагера на клана Бяла глина. Вгледах се в душата си, но намерих само празнота. Силата ми говореше, но аз не я послушах. И днес жената, която обичах, се връща в живота ми като непозната.