Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Кошничка прошепна:
— Но между пленничките по цял ден се носят слухове, че някаква странна и Могъща жена е дошла, за да направи нещо със Силата. Когато разбрах, че си ти, душата ми подскочи от радост. Може би ще успееш да ни освободиш, да ни помогнеш да се върнем. Можеш да ни поведеш в борба за прогонване на тези обладани от Духовете Слънчеви хора от земите ни.
Бяла пепел поклати глава.
Лицето на Кошничка посърна.
— Всичко ще си бъде както преди. Ще Изпеем молитвени песни за душите на мъртъвците си и да положим телата им обратно в утробата на майката-земя. — Очите и се замъглиха. — Можем да заживеем както сме живели винаги.
Бяла пепел се намръщи. Как можеше Кошничка да си въобразява, че светът не е променен? Да прогонят Слънчевите хора? Пое ръцете на братовчедка си и я запита:
— Какво се е случило с теб?
— Нещо ужасно — проплака тя. — Убиха съпруга ми пред очите. Не искаха да оставят живи майка ти, Детелината, или пък моята майка, Звездица. Казаха, че са твърде стари. — Тя закърши ръце, давейки се в сълзите си. — А после онзи онзи обладан от злото Охлюва черупка ме отведе в палатката си. Той… той… — Тя потрепери. — Беше ужасно. Плаках, молих му се, но той ме разсъблече. Облада ме като… — Тя впи зъби в дланта си.
— Слънчевите хора водят по-различен начин на живот от Земните. Кошничке, върни се в жилището на Охлюва черупка. Днес го видях. Прилича ми на добър и храбър воин.
— Какво? — По лицето и бе изписан ужас.
— Светът е променен — каза и Бяла пепел. — Вече няма връщане назад. Ти трябва да…
— Не те ли е грижа, че убиха майка ти? — Кошничка се отдръпна, закрила устата си с ръце. — Ами кланът ти? Аз съм ти братовчедка. Не можеш… — В очите и се появи зловещ блясък. — Станала си една от тях, така ли? Значи слуховете се оказаха верни. Ето защо не успяхме да открием тялото ти. Станала си една от тях. Хвърлила съм вината върху друг._ Ти си ги довела тук!_
Бяла пепел поклати глава.
— Дойдох, за да сътворя новото бъдеще. Спиралата е…
От гърлото на Кошничка излетя задавен звук. Сетне тя се обърна и побягна, разлайвайки кучетата, докато тичаше между палатките.
— Кой беше тук? — запита Пелинов дух от тъмнината зад нея.
— Кошничка. Моя братовчедка от клана Трите устия — обясни уморено дъщеря му.
— А, лудата — отбеляза той. — Прилича на бесен язовец. Направо пяна и избиваше по устата, когато Гореща мазнина се приближаваше до нея. Опитваше се да го държи далеч от децата, но жените накрая я усмириха.
Бяла пепел потърка врата си; в съзнанието и изплуваха спомени за лагера Трите устия. „Защо душата ми не скърби за смъртта на Детелината? Тя бе моя майка. Вълчи съногадателю, какво си направил с мен?“
Бягащ като вятъра вървеше през храсталака, приближавайки лагера. Кучетата го подушиха и започнаха да лаят и скимтят. Той им извика, за да млъкнат и за да предупреди воините си кой идва. Навъсен, с натежало сърце, той вървеше между палатките. Хората се бяха скупчили около трепкащите огньове и разговаряха тихо, макар че по това време обикновено вече всички спяха в постелите си. Във въздуха витаеше напрежение — гъсто, стелещо се като някакъв злокобен дим.
Мушна се в палатката си и намери празна постелята, която делеше с Трепетликата. В душата му се загнезди отчаяние. Той клекна в тъмното и прокара нежно пръсти по завивките. Сега те бяха студени; топлината, която двамата бяха споделяли под тях, се бе стопила като мъгла в горещ ден. Той се наведе и вдъхна дълбоко, изпълвайки ноздрите си със слабото ухание, останало от Трепетликата. Изправи се и потри ръце в ловджийската си риза, преди отново да излезе навън в нощта.
Намери я седнала край огъня пред палатката на Черна луна. Тя слушаше думите на вожда и кимаше замислено. Бягащ като вятъра стоеше тихо в мрака, гледайки нежното и лице, озарено от огъня. Движенията и бяха нежни и грациозни; тя бе крехка и в същото време много силна.
Младият мъж пристъпи в червената светлина на огъня. Острата миризма на дима от пелиновите съчки витаеше около огнището. Той приклекна, облегнал ръце на коленете си.
— Значи се върна — приветства го Черна луна със сдържан тон. — Трябваше да поговорим с теб, да чуем съвета ти.
Бягащ като вятъра погледна крадешком към Трепетликата. Тя бе вперила безизразен поглед в огъня. Въртеше нервно в ръката си една пелинова съчка.
— Какво ви каза Бяла пепел? — запита Бягащ като вятъра, изговаряйки с мъка името и.
— Че Строшените камъни ще бъдат тук след два дни. Че тя и онзи Земен мъж ще се изправят срещу техния Човек с летяща душа. Че ще води някаква битка на Силата с него и ще види в Съня си ново бъдеще за нас.