Портата на Птолемей

— Не е лошо началото, а, Джон? — Сякаш изскочил от някаква скрита врата, до него стоеше господин Мейкпийс, настаняваше се на мястото си и бършеше потта от челото си. — Добро номерче. Възхитително начало на сцената. — Той се изсмя сподавено. — Господин Девъро вече е завладян. Виж само как се смее и пляска с ръце!

Натаниел надникна в тъмнината.

— Имаш по-добро зрение от мен. Не мога да го различа.

— Това е, защото си си свалил контактните лещи, като едно добро, послушно момченце. Сложи ги обратно и погледни.

— Ама…

— Сложи ги отново, момчето ми. Тук, в моята ложа важат различни правила. Свободен си от всеобщите указания.

— Ами илюзиите?

— О, ще видиш достатъчно, за да се забавляваш. Повярвай ми. — Мейкпийс се засмя сърдечно.

Този човек беше капризен глупак! Едновременно раздразнен и смаян, Натаниел върна лещите на очите си. Като виждаше на второ и трето ниво, той веднага проникна през мрака в залата и различи магьосниците в далечния край. Както беше казал Мейкпийс, Девъро проточваше врат напред, с очи приковани към сцената; главата му кимаше в такт с музиката. Останалите магьосници, в най-различни пози на униние и ужас, се бяха предали на неизбежното.

На сцената момчетата с количките отскочиха встрани, правейки място за появата на младия бъдещ министър-председател. Бледият, слаб младеж, когото Натаниел бе срещнал в Ричмънд, се измъкна от единия край на сцената. Носеше училищна жилетка, риза с вратовръзка и къси панталони, от които изскачаха смущаващо дългите му космати крака. Страните му бяха силно начервени, за да му придадат детска жизненост, но движенията му бяха странно отпуснати. Дотътри се, спря до една картонена пощенска кутия и подхвана трескава реч. В тъмното до Натаниел Мейкпийс изцъка неодобрително.

— Боби се оказа такъв провал — въздъхна той. — По време на репетициите разви ужасна кашлица и стана доста блед. Мисля, че има туберкулоза. Наложи се да му дам голяма чаша силно бренди, за да го държи във форма.

Натаниел кимна.

— Мислиш ли, че има достатъчно енергия да преживее вечерта?

— Така мисля. Творбата не е дълга. Кажи ми, как се харесва шоуто на госпожица Джоунс?

Под прикритието на полумрака очите на Натаниел се стрелнаха към момичето, седящо до него. Различи елегантния й профил и приятния блясък на косата й. Лицето й бе изкривено в гримаса на безкрайно отегчение. Пряко волята му, изражението й го накара да се усмихне. Той…

Усмивката замръзна и изчезна. След малко отново се наведе към Мейкпийс.

— Кажи ми, Куентин — рече той, — откъде точно знаеш, че тази млада дама е госпожица Джоунс?