Портата на Птолемей

Е, ъмм, и ти беше екстра.

Не казах, че си бил съвършен.

Какво?

Изобщо. Нека си го кажем честно, като цяло успяваше да оплескаш нещата…

КАКВО? Проклет нахалник! Да обижда в такъв момент! Пред връхлитащата смърт! Виж го ти!

Метафорично навих ръкави.

Е, щом ще си говорим откровено, нека ти кажа, приятелче…

… затова ще те освободя веднага.

А?

Но не бях сгрешил. Знаех, че не бях. Четях му мислите.

Не ме разбирай погрешно…

Мисълта му беше накъсана, мимолетна, но устата му вече мърмореше заклинанието.

Просто… трябва да счупим Жезъла в точния момент. Ти го удържаш цял, но не мога да разчитам на теб за нещо толкова важно като това. Писано ти е да го оплескаш някак си. Най-добре ще е… най-добре ще е да те освободя. Това автоматично ще задейства Жезъла. Така ще знам, че е станало както трябва.

Унесе се. Вече му беше трудно да остане буден. Енергията му изтичаше безпрепятствено от едната му страна, но с последно усилие на волята, той продължи да изрича необходимите думи.

Натаниел…

Поздрави Кити от мен.

В този миг Нуда се надвеси над нас. С отворени усти и устремени надолу пипала. Натаниел завърши Освобождаването. Тръгнах си. Жезълът се счупи.

Типичен господар. Чак до края не ми даде шанса да си отворя устата. Което е жалко, защото в онзи последен миг ми се искаше да му кажа какво мислех за него. Но все пак, тъй като в онази част от секундата ние бяхме във всяко отношение едно цяло, смятам, че той така или иначе знаеше.