Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Гарванът се загърчи и развъртя отчаяно в юмрука на похитителя си.
— Стига де, Факарл — замолих се аз. — Не прави нещо, за което може да съжаляваш.
— Със сигурност няма. — Той се снижи до масичката и ме провеси над супника. Студеното излъчване на смъртоносния метал гъделичкаше опърпаната ми същност.
— Един здрав джин би чезнал в продължение на седмици в сребърна гробница като тази — рече Факарл. — При състоянието, в което си ти, не мисля, че ще оцелееш повече от два часа. А сега, чудя се какво ли имаме тук вътре… — С бързо движение на пръстите той вдигна капака. — Хм. Рибена чорба. Възхитително. Е, сбогом, Бартимеус. Докато умираш, утешавай се с факта, че робството на джиновете почти е приключило. Защото тази вечер ние ще си отмъстим.
Пръстите се разтвориха; с лек плясък гарванът падна в супата. Факарл ми помаха за сбогом и затвори капака. Плавах в мрак. Навсякъде около мен имаше сребро: същността ми се сви като обгоряла.
Имах само един шанс: да изчакам малко Факарл да си тръгне, да събера последните остатъци от енергията си и да се опитам да отхвърля капака. Щеше да е трудно, но осъществимо — стига да не го беше покрил с тухла или нещо друго.
Факарл изобщо не си губеше времето с тухли. Реши да използва цялата стена. Чу се невъобразим шум и трясък, последван от страховит удар. Супникът се сви около мен, неимоверно смазан от тежестта на зидарията отгоре. Среброто ме притисна от всички страни. Гарванът се сгърчи, изви се, но нямаше къде да мърда. Получих световъртеж, същността ми замря. Почти с благодарност изпаднах в безсъзнание.
Изгорен и смазан до смърт в един сребърен казан със супа. Сигурно има и по-лоши начини да умреш. Но не много.
21
През прозореца на лимузината Натаниел гледаше нощта, светлините, къщите и хората. Но те отминаваха като някакво петно, една маса от цветове и движение, която постоянно се променяше, подмамваше и все пак не означаваше нищо. Известно време остави погледът му да се рее из променящите се форми, после — когато колата намали на един завой — той погледна стъклото и отражението в него. Отново видя себе си.
Гледката не беше никак обнадеждаваща. Лицето му бе набраздено от умора, косата му беше мокра, яката висеше отпуснато. Но в очите му все още гореше искра.
По-рано през деня не беше така. Последните неприятни случки — унижението в Ричмънд, застрашаването на кариерата му и разкритието за предателството на Бартимеус в миналото — го бяха засегнали дълбоко. Внимателно изградената му личност на Джон Мандрейк, министър на информацията и небрежно уверен член на Съвета, бе започнала да се пропуква. Но най-вече фактът, че госпожа Лутиен го бе отблъснала тази сутрин, бе нанесъл решителния удар. Само за няколко минути, чрез постоянното си презрение, тя бе разбила бронята на статуса му и бе оголила момчето под нея. Шокът бе прекалено силен за Натаниел. Със загубата на самоуважението му дойде хаосът. Беше прекарал останалата част от деня заключен в стаята си, като ту беснееше, ту потъваше в спокойна тишина.
Но две неща се бяха комбинирали и го издърпаха обратно, възпряха го да не се удави в самосъжаление. Първо, от практична гледна точка, закъснелият доклад на Бартимеус му даде спасителната сламка. Новината за местонахождението на Хопкинс предложи на Натаниел един последен шанс да действа преди процеса на следващия ден. Чрез залавянето на предателя можеше да изиграе Фарар, Мортенсен и останалите си врагове. Девъро щеше да забрави гнева си и щеше да възстанови престижната позиция на Натаниел.
Успехът не беше гарантиран, но той бе уверен в силата на джиновете, които изпрати в хотела. Чувстваше се по-жив дори само от този факт. По гърба му пробяга топло усещане, от което потрепери, докато седеше в колата. Най-после отново бе решителен, залагаше на едро, отхвърляше мудността от последните няколко години. Почувства се почти както когато беше дете — развълнуван от дързостта на действията си. В миналото това му се случваше често, преди политиката и необходимостта да играе незначителния образ на Джон Мандрейк да го притиснат.
А той вече не искаше да играе тази роля. Вярно, че ако съдбата беше милостива, той първо щеше да си осигури политическото оцеляване. Но отдавна бе изморен от останалите министри и му се повдигаше от моралната им поквара, от жаждата им за самосъхранение. Трябваше чак днес, чрез презрението в очите на госпожа Лутиен и Кити Джоунс, да разбере, че му се повдига. Е, той нямаше отново да потъне в установения ред на Съвета! Бяха необходими решителни действия, за да се спаси страната от лошото им ръководство. Той надникна през прозореца към размазаните очертания на хората по улиците. Гражданите имаха нужда да бъдат напътствани, имаха нужда от нов водач. Някой, който щеше да им осигури малко спокойствие и сигурност. Замисли се за безполезно лежащия в трезорите на Уайтхол Жезъл на Гладстон.