Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
— Не казах, че ще те пощадя, Бартимеус, а просто, че няма да те ям. Самата идея ме отблъсква! Дори само като те гледам ми се нарушава храносмилането. Но няма и да те пусна. Точно тази нощ ще умреш по ужасен…
— О, чудесно.
— По толкова болезнен и бавен начин, колкото мога да измисля.
— Виж, не е необходимо да се подлагаш на това…
— Но първо искам да ти кажа нещо. — Ухиленото лице на Хопкинс се приближи. — Искам да ти кажа, че сбърка.
Гордея се с бързия си ум и проницателност, но това ме озадачи.
— Какво?
— Безброй пъти — продължи Факарл — съм ти излагал надеждата си, че един ден джиновете ще бъдат свободни. Джиновете като теб и мен. Защо се бием? Защото проклетите ни човешки господари ни насъскват един срещу друг. Защо им се подчиняваме? Защото нямаме избор. Безброй пъти съм разсъждавал, че тези правила могат да бъдат оспорени и безброй пъти ти си ми казвал, че греша.
— Не го формулирах точно така. Казах, че си пълен…
— Каза, че нямаме никакъв шанс някога да се отскубнем от двойния проблем, Бартимеус. Проблемът със свободната воля и болката. И отново виждам тази увереност в кривогледите ти малко очички! Но ти грешиш! Погледни ме сега — какво виждаш?
Погледнах.
— Кръвожаден маниак в човешка форма? Противна смес от най-лошото у хората и джиновете? Хм — сега става малко опасно — бивш враг, който ме гледа с неочаквано съжаление и добри намерения?
— Не, Бартимеус. Не. Ще ти кажа. Виждаш един джин, който не изпитва болка. Виждаш джин със свободна воля. Не съм изненадан, че не разбираш: за пет хиляди години никога не е имало такова чудо! — Той протегна човешката си ръка и нежно разроши перата на главата ми. — Можеш ли да си го представиш, бедно наранено създание? Няма болка! Няма болка, Бартимеус! Ех — въздъхна той, — не можеш да си представиш колко съобразителен ме прави това.
Без болка… В дъното на измореното ми и объркано съзнание изведнъж видях образ: подскачащият, лудуващ скелет на Гладстон…
— Веднъж срещнах един африт — рекох. — И той каза нещо такова. Но същността му беше затворена в човешки кости и той полудя. Накрая предпочете да прегърне смъртта пред това да продължи да живее.
Факарл оформи лицето на Хопкинс в нещо подобно на усмивка.
— Ах, говориш за Хонориус? Да, чувал съм за него. Бедният, бил е доста влиятелен! Същността ми е защитена точно както е била и неговата. И аз като него имам свободна воля. Но си отбележи това, Бартимеус — аз няма да полудея.
— Но, за да си на този свят, трябва да си бил призован — настоях аз. — Значи, трябва да изпълняваш нечии заповеди…
— Хопкинс ме призова и аз изпълних заповедта му. Сега съм свободен. — За пръв път ми се стори, че видях частица от джина скрита в човека: дълбоко в очите проблесна триумф, почти като пламък. — Може би помниш, Бартимеус, че при последния ни разговор, аз изразих оптимизъм по повод безразсъдството на определени магьосници в Лондон, мъже, с които един ден може и да имаме късмет.
— Помня — казах. — Говореше за Лавлейс.
— Вярно, но не само за него. Е, случва се така, че се оказвам прав. Вече имаме този шанс. Първо, Лавлейс се зае с нещо непосилно. Превратът му се провали, той умря, а аз бях…
— Свободен! — извиках. — Да! И то благодарение на мен. Със сигурност си ми длъжник за това.
— … потопен в един подводен затвор край брега, благодарение на едно строго условие в случай на смърт при призоваването ми. Прекарах времето си в проклятия към този, който бе убил Лавлейс.
— А, това ще да е господарят ми. Казах му, че прибързва, ама послуша ли ме…?
— За щастие, скоро след това бях освободен от един от приятелите на Лавлейс, който познаваше мен и таланта ми. Оттогава работя с него.
— Това трябва да е Хопкинс — казах аз.
— Е, в интерес на истината, не е той. Което ме подсеща… — Факарл си погледна часовника. — Не мога да стоя и да си клюкарствам с теб повече. Тази вечер започва революцията, а аз трябва да съм там, за да видя. Ти и твоите приятели идиоти ме забавихте прекалено много.
Гарванът погледна с надежда.
— Това означава ли, че няма да имаш време за онази болезнена и бавна смърт, която ми обеща?
— Няма да имам, Бартимеус, но ти пък ще имаш много време. — Ръцете му се протегнаха, той ме сграбчи за врата и издърпа ножа от крилото ми. Формата на Хопкинс се издигна във въздуха и се обърна с лице към тъмната трапезария.
— Да видим — измърмори Факарл. — Да… онова изглежда обещаващо. — Понесохме се над масите към отсрещната стена. Там стоеше масичка на колела, точно както я бяха оставили сервитьорите. В средата на масичката имаше огромен супник с куполовиден похлупак. Беше направен от сребро.