Портата на Птолемей

— Не още. Трябва ми една седмица да довърша работата си. Върни се след седем дни. През това време върви където искаш.

Изгледах лицето му.

— Наистина ли?

— Вечно се оплакваш от ограниченията над свободната си воля. Сега имаш възможност да я изпиташ. Сигурен съм, че можеш да понесеш болката от тази Земя още малко. Прави каквото искаш. Ще се видим след седем дни. — Балончето се превърна в пара и изчезна.

Това бе толкова неочаквано, че в продължение на няколко минути можех само да крача безцелно из палатката. Подреждах възглавничките и гледах отражението си в лъскавите месингови съдове. После осъзнах пълния смисъл на думите му. Пристъпих навън, хвърлих последен поглед на лагера и с вик се изстрелях във въздуха.

Минаха седем дни. Върнах се в Александрия. Господарят ми стоеше в работната си стая. Носеше бяла туника без сандали. Лицето му бе по-слабо отпреди, около очите му имаше сиви кръгове от умора, но ме поздрави със стария си ентусиазъм.

— Точно навреме! — каза той. — Как е широкият свят?

— Огромен и красив, въпреки че има прекалено много вода в него. На изток планини се издигат до звездите, на юг гори поглъщат земята. Архитектурата на Земята е безкрайно разнообразна. Даде ми много неща, за които да мисля.

— Някой ден и аз ще я видя. А хората? Какво ще кажеш за тях?

— Изникват в изолирани територии като пъпки по задник. Повечето се справят и без магия, май.

Птолемей се ухили.

— Прозренията ти са задълбочени. Сега е мой ред. — Поведе ме към една врата и ми показа тиха вътрешна стая. На пода имаше кръг — доста голям — украсен с йероглифи и руни. До него, на пода, имаше билки, талисмани, купчини папируси и восъчни плочки, всичките изписани с драсканиците на господаря ми. Той ми се усмихна изморено.

— Какво мислиш?

Бях зает да оглеждам преградите на пентаграмата и поредиците от думи.

— Нищо специално. Сравнително стандартна.

— Знам. Опитах всички сложни подсилвания и заклинания, Рекит, но просто усещах, че е погрешно. После ми хрумна нещо: всичките ни защити са, за да ограничават движението — нали се сещаш, да държат джина вън, да ни предпазват. А аз търся противоположния ефект: искам да мога да се движа свободно. Значи, ако направя така — протегна бавно крак и размаза червената линия, маркираща периметъра на кръга — това би трябвало да позволи на моя дух да замине. През тази малка дупка. А тялото ми ще остане тук.

Намръщих се.

— Тогава защо изобщо да използваш пентаграма?

— Аха. Добър въпрос. Според нашия приятел Афа, шаманите от далечни земи, които разговарят с джиновете на границите на нашия свят, изричат определени думи и напускат тялото си, когато си поискат. Те не използват кръгове. Но те не се опитват да преминат границите между световете ни — онези стихийни стени, за които си ми говорил толкова много. А аз искам да го направя. Мисля, че точно както силата на кръга те дърпа право към мен, когато те призова, същият този кръг може да ме изтика в противоположната посока — през стените, ако се обърнат думите. Това е фокусиращ механизъм. Разбираш ли?