Портата на Птолемей

Той го погледна — малките очички на Мейкпийс блестяха в мрака.

— Аз знам много неща, момчето ми. Но тихо! Тихо сега! Стигнахме до кулминацията на представлението!

Натаниел трепна, намръщи се.

— Вече? Това е възхи… забележително бързо.

— Трябваше да се бърза заради неразположението на Боби. Щеше направо да унищожи главния монолог, не му стига въздухът. Но — сега тихо. С лещите ли си? Хубаво. Гледай тогава.

Очите на Натаниел се обърнаха към сцената, където не видя нищо вълнуващо. Оркестърът отново бе засвирил. Подпрян на пощенската кутия, младежът се опитваше да пее соло, носовият му вой периодически беше прекъсван от суха кашлица. С изключение на него сцената беше празна; една или две от предните части на къщите се полюшваха от някакво течение, идващо отстрани на сцената. Мандрейк напразно гледаше за някакви признаци на кулминационна магическа илюзия. Нищо — нито на второ, нито на трето ниво. Какво искаше да каже Мейкпийс?

Вълна от движение привлече погледа му на второ ниво — не откъм сцената, а далече, в самото дъно на театъра, при най-задните места. В този миг Мейкпийс го сръга с лакът и посочи. Натаниел погледна, после се втренчи с широко отворени от смайване очи. Сред най-тъмните сенки едва успя да различи трите изхода, водещи към фоайето и през тези три врати с пълзене влизаха множество дребни демони. Повечето бяха дяволчета (едно или две — малко по-големи, с екстравагантни гребени или перушина, вероятно бяха някакви фолиоти), но всичките бяха малки и много тихи. Краката и копитата им, ноктите и крайниците им, пипалата и хоботите им минаваха по килима на театъра без никакъв звук, очите и зъбите им блестяха като стъкло. Сръчните им ръце държаха намотани въжета и плат. Притежателите на ръцете подскачаха и рипаха, тичаха и се прескачаха, устремени с бърза скорост към последния ред на партера. Първите скочиха на седалките и без забавяне нападнаха хората, седящи там — по две или три дяволчета на всеки. Парцалите бяха натъпкани в устите им, ръцете им бяха сграбчени и завързвани с въже; главите им бяха извити назад и очите им бяха завързани. Само за секунди магьосниците от този ред бяха пленени. Междувременно вълната от дяволчета се втурна напред, скачайки към следващия ред, после към следващия. През вратата, като безкраен поток, продължаваха да прииждат подкрепления. Яростната атака бе толкова внезапна, че по-голямата част от публиката бе вързана без да издаде нито един звук. Няколко души успяха да изпискат за кратко, само за да бъдат заглушени от пищенето на цигулките, от рева и воя на кларинетите и виолончелата. Демоните продължаваха да напредват като помитаща черна вълна. Проблясваха рога, искряха очи, а магьосниците пред тях гледаха втренчено сцената.