Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Напомни си да продаде акциите си от „Д’Анкония мед“, която така и не беше се възстановила напълно след катастрофата миналата година, и да купи акции в Корпорацията за междусъседско приятелство и развитие, както се бяха договорили с приятелите си, което пък щеше да му донесе цяло състояние. Но мисълта му вдъхна единствено отегчение; не това искаше да празнува. Насили се да се наслаждава: парите са били мотивът му, само парите, нищо друго. Нима това не е нормален мотив? Валиден мотив? Нима всички не търсят това — разните като Уайът, Риърдън, д’Анкония? Той разтърси глава, за да спре: мислите му сякаш се плъзгаха все по-надолу по опасна и задънена улица, чийто край никога не трябваше да си позволява да вижда.
Не, помисли си мрачно той, колебливо признал пред себе си истината, парите вече не значеха нищо за него. Беше пръснал стотици долари на партито, което беше организирал, за недопити питиета, недоядени деликатеси, за незаслужени бакшиши и неочаквани капризи, за телефонен разговор с Аржентина, защото един от гостите му искаше да провери точната версия на една мръсна история, която беше започнал да им разказва, за всяко моментно хрумване, за лепкавия ступор да знае, че му е по-лесно да плаща, отколкото да мисли.
— Няма за какво да се тревожиш относно Плана за обединение на железниците — беше му казал, подхилвайки се, пияният Орън Бойл. При прилагането на плана беше фалирала една местна железопътна компания в Северна Дакота и беше оставила целия район на произвола на съдбата, местният банкер се бе самоубил, като преди това убил жената и децата си; един товарен влак бе изваден от разписанието в Тенеси и оставил местната фабрика без всякакъв транспорт, с един ден предизвестие; синът на собственика на фабриката, напуснал колежа, беше в затвора и очакваше изпълнение на смъртна присъда за убийство, извършено заедно с банда разбойници; една междинна гара в Канзас бе затворена, а нейният началник, който искаше да стане учен, се бе отказал от обучението и отишъл да мие чинии — за да може той, Джеймс Тагарт, да седи в частната зала на някакъв бар и да плаща за алкохола, който се изливаше в гърлото на Орън Бойл, за сервитьора, който бършеше дрехите на Бойл, когато онзи се поливаше с питието си, за килима, прогорен от цигарите на бивш чилийски сводник, който не си даваше труд да посегне за пепелник на един метър от него.
Но не осъзнаването за безразличието му към парите го караше сега да трепери от ужас. А осъзнаването, че ще му е все така безразлично, дори да стигнеше положението на просяк. Имаше време, в което все още чувстваше някакво количество вина — в не по-ясна форма от леко раздразнение — при мисълта, че споделя греха на алчността, който през цялото време изобличаваше. Сега беше поразен от хладната мисъл, че всъщност никога не е бил лицемер: истината беше, че никога не го е било грижа за парите. Това отваряше нова зейнала пропаст пред него и го водеше към друга задънена уличка, която не можеше да рискува да погледне.
Просто искам да направя нещо тази вечер! — беззвучно крещеше той на всички в знак на протест и гняв — протест срещу онова, което насилваше тези мисли в ума му, и гняв към Вселената, където някаква зла сила не искаше да му позволи да намери наслада, без нуждата да знае какво иска или защо го иска.
Какво искаш? — непрекъснато го питаше някакъв враждебен глас и той тръгваше по-бързо, опитвайки се да му избяга. Струваше му се, че мозъкът му е като лабиринт, че на всеки завой се откриваха нови задънени улици, които водеха в мъгла, криеща бездна. Струваше му се, че бяга, а малкият остров на безопасността се смалява и скоро ще останат само тези улички. Като че яснотата на въздуха по улицата край него намаляваше, докато мъглата напредваше и запълваше всички изходи. Защо трябва да се смалява? — паникьосано си мислеше той. По този начин беше живял цял живот — с очи, забити упорито и сигурно върху настилката пред него, умело избягвайки да поглежда пътя, ъглите, разстоянията, върховете. Никога не беше искал да ходи където и да е — искаше да бъде освободен от движението напред, освободен от игото на правата линия, никога не беше искал годините му да доведат до някакъв резултат — че какъв можеше да е той? Защо беше стигнал до някаква нежелана дестинация, където човек вече не можеше да стои на едно място или да се оттегли? „Гледай си в краката бе!“ — изрева някакъв глас и един лакът го отблъсна назад; беше се с блъскал с някаква едра, смрадлива фигура, беше тичал.