Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Шокира се, като видя, че тя се усмихва — с усмивка, която изразяваше толкова яростно и горчиво презрение, че изглеждаше чужда на нежното й и търпеливо лице, не гледаше към него, а към нещо вътре в себе си.
— Точно това разправяше баща ми, когато се напиеше в кръчмата на ъгъла, вместо да търси работа.
— Как смееш да ме сравняваш с… — започна той, но не довърши, защото тя не го слушаше. Думите й, когато отново погледна към него, му се сториха напълно неуместни:
— Датата на тази национализация, втори септември — попита замислено тя, — ти ли я избра?
— Не. Нямах нищо общо. Това е датата на някакво специално заседание на парламента им. Защо?
— Това е датата на първата ни годишнина.
— А? А, да, точно така! — той се усмихна от промяната на темата към по-безопасна. — Женени сме от година. Изобщо не изглежда толкова дълго!
— Изглежда много по-дълго — глухо каза тя.
Отново гледаше встрани и той почувства с внезапно неудобство, че темата на разговора изобщо не е безопасна; щеше му се тя да не изглежда така, сякаш пред очите й е цялата тази година на техния брак.
„Не да се плаша, а да уча — мислеше си тя — трябва не да се плаша, а да уча…“ Думите бяха от една фраза, която си беше повтаряла толкова често, че изглеждаше като колона, полирана до блясък от безпомощната тежест на тялото й, колона, която я беше поддържала през последната година. Опита се да го повтори, но ръцете й се изплъзваха от гладката повърхност, сякаш изречението вече не можеше да сподавя ужаса — защото започваше да разбира.
Ако не знаеш, не трябва да се плашиш, а да учиш… Беше си го казала за пръв път в смущаващата самота на първите седмици на брака си. Не можеше да разбере поведението на Джим, киселия му гняв, който изглеждаше като слабост, или пък уклончивите му, неразбираеми отговори на въпросите й, които звучаха като страхливост — такива черти не бяха възможни у оня Джеймс Тагарт, за когото тя се беше омъжила. Каза си, че не може да го съди, без да го разбира, че не знае нищо за света му, че незнанието й е единствената причина да разбира погрешно действията му. Прие вината, пое ударите на собствените си упреци, противно на някаква упорита увереност, която й подсказваше, че нещо не е наред, и я караше да изпитва страх.
— Трябва да науча всичко, което госпожа Джеймс Тагарт трябва да знае и да бъде — така обясни целта си на един учител по етикет. Хвърли се да учи отдадено, дисциплинирано, енергично, като кадет или новопокръстен. Мислеше, че това е единственият начин да заслужи висотата, която съпругът й е дал на доверие, да живее, за да бъде достойна за мнението му за нея, беше сигурна, че в края на това дълго мъчение тя ще си върне мнението за него, че знанието ще й върне мъжа, който беше видяла в нощта на неговия триумф.
Не можа да разбере отношението на Джим, когато му каза за уроците. Той избухна в смях — тя не можеше да повярва, че смехът му има оттенък на злобно презрение.
— Защо, Джим? Защо? На какво се смееш?
Той не обясни — сякаш самият факт на презрението беше достатъчен и нямаше нужда от причини. Не можеше да заподозре, че е зъл: беше твърде търпелив и щедър към грешките й. Изглежда я показваше с готовност и желание в най-добрите салони на града, и никога не промълви и дума на упрек за нейното незнание, за неловките й маниери, за ужасните моменти, в които мълчалива размяна на погледи между гостите и прилив на кръв в бузите й подсказваха, че пак е казала не каквото трябва. Не показваше притеснение, просто я наблюдаваше с лека усмивка.
Когато се прибраха вкъщи след една такава вечер, неговото настроение изглеждаше нежно и весело. Опитва се да направи нещата по-лесни за мен, помисли си тя, и благодарността я подтикна да учи по-усилено.
Очакваше наградата си вечерта, когато, след някаква неуловима промяна, тя за пръв път изпита наслада на парти. Чувстваше се свободна да действа не по правила, а за собствено удоволствие, внезапно уверена, че правилата са се слели в естествен навик — знаеше, че привлича внимание, но сега, за пръв път, то не беше присмех, а възхищение. Търсеха я по нейна собствена заслуга, тя беше госпожа Тагарт, вече не беше обект на милостиня, увиснал на врата на Джим, който я търпи с цената на болката. Смееше се весело и виждаше усмивки в отговор, усмивки на одобрение по лицата наоколо. Гледаше го непрекъснато от другия край на стаята, като дете, което му дава бележник с отлични оценки и го моли да се гордее с нея. Джим седеше сам в един ъгъл и я следеше с неразгадаем поглед.