Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Приятелите ти във Вашингтон не са обелили и дума за това. Не отрекоха нещата, които каза, не обясниха, не се опитаха да се оправдаят. Държаха се така, сякаш никога не е говорила. Мисля, че се надяват хората да забравят. Някои ще забравят. Но останалите знаят какво каза тя и че приятелите ти се страхуваха да се борят с нея.
— Това не е вярно! Бяха взети необходимите мерки, инцидентът е приключил и не знам защо продължаваш да се занимаваш с това.
— Какви мерки?
— Бъртрам Скъдър беше свален от ефир, тъй като предаването му не е в обществен интерес.
— И това ли е отговорът към нея?
— С това приключва въпроса и няма какво повече да се каже.
— За правителство, което работи чрез изнудване?
— Не можеш да кажеш, че нищо не е направено. Беше публично обявено, че програмите на Скъдър са подривни, разрушителни и недостойни за доверие.
— Джим, искам да те разбера правилно. Скъдър не беше на нейна страна, а на ваша. Той дори не е нагласил предаването. Действаше по заповед от Вашингтон, нали?
— Мислех, че не харесваш Бъртрам Скъдър.
— Не го харесвам, но…
— Тогава какво ти пука?
— Но той беше невинен в този случай, нали?
— Не искам да се занимаваш с политика. Говориш като глупачка.
— Беше невинен, нали?
— И какво от това?
Тя му хвърли невярващ поглед.
— Просто са го превърнали в изкупителна жертва, нали?
— Стига ме зяпа като Еди Уилърс!
— Така ли? Харесвам Еди Уилърс. Той е честен.
— Той е проклет откаченяк, който няма и най-малка представа как да се справя с практическата реалност!
— А ти имаш, така ли, Джим?
— Естествено, че имам!
— Тогава не можа ли да помогнеш на Скъдър?
— Аз ли? — той избухна в безпомощен, ядосан смях. — Ох, защо не пораснеш? Направих всичко по силите си, за да хвърлят Скъдър на кучетата! Все някого трябваше да хвърлят. Не знаеш ли, че моят врат беше на дръвника, ако не се намереше нечий друг?
— Твоят врат? Защо не този на Дагни, ако не е била права? Защото е била ли?
— Дагни е от съвсем различна категория! Трябваше да е или Скъдър, или аз.
— Защо?
— И е много по-добре за националната политика да е Скъдър. Така не се налага да спорим за онова, което каза тя, и ако някой повдигне въпроса, ние започваме да крещим, че е било казано в програмата на Скъдър, а програмите на Скъдър са дискредитирани, самият Скъдър е доказан измамник и лъжец, и така нататък, и така нататък — да не мислиш, че обществеността ще може да му хване края? Така или иначе никой не вярваше на Бъртрам Скъдър. О, я не ме зяпай така! Да не би да искаш мен да бяха дискредитирали?
— Защо не Дагни? Защото речта й не може да се опровергае ли?
— Ако толкова ти е жал за Бъртрам Скъдър, трябваше да го и видиш как дава всичко от себе си, за да ги накара да ми строшат врата! Прави го от години — как мислиш, че е стигнал там, където с, освен с катерене по скелети? Мислеше, че е доста влиятелен, трябваше да видиш как магнатите се бояха едно време от него! Но го надхитрихме този път. Този път беше от грешната клика.
Неясно, през приятното вцепенение да се отпусне, да се изтегне на стола си с усмивка, той разбра, че тъкмо тази наслада е търсил: да бъде самият себе си. Да бъде себе си, крачейки нестабилно и замаяно по най-опасната от задънените улици — онази, която водеше към въпроса какво е самият той.
— Виждаш ли, той беше от кликата на Тинки Холъуей. Известно време работата беше на кантар, между Тинки Холъуей и Чик Морисън. Но ние спечелихме. Тинки сключи сделка и се съгласи да натопи приятелчето си Бъртрам в замяна на това-онова, което искаше да получи от нас. Трябваше да чуеш как вие Бъртрам! Но беше вече умрял заек и го знаеше.
Той започна да се кикоти, но се задави, защото видя лицето на съпругата си през разсейващата се мъгла.
— Джим — прошепна тя, — такива… победи… ли печелиш?
— О, за Бога! — викна той и тропна с всичка сила по масата. — Къде си била през всичките тези години? В що за свят си си мислела, че живееш? — ударът му беше разлюлял чашата му с вода и по покривката се появиха тъмни петна.
— Опитвам се да открия — прошепна тя. Раменете й бяха хлътнали, лицето й беше потъмняло изведнъж, със странен израз, изпит, изгубен, остарял.
— Неизбежно беше! — избухна той. — Не е моя вината! Трябва да приемам нещата такива, каквито са! Не аз съм създал този свят!