Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Саймън обърна гръб на Ерчестър и на единствения дом, който някога бе имал, излезе куцукайки от двора на църквата и пое към далечните тревисти хълмове. При първите си стъпки усети остра болка в задната част на главата, но знаеше, че ще е най-добре, ако забрави за известно време телесните и духовни страдания и се отдалечи колкото се може повече от замъка, докато все още е тъмно. Можеше да си позволи да се тревожи за бъдещето, когато намери сигурно място, където да се скрие.
Луната се носеше плавно по топлото небе. Наближаваше полунощ. Стъпките на Саймън ставаха все по-тежки. Гробището като че ли нямаше край. Очертанията на далечните хълмове се издигаха и спускаха като нежни подутини, а той продължаваше да върви между ерозиралите каменни късове, някои — самотни и изправени, други — приведени един към друг, като увлечени в клюки старци. Провираше се между надгробните камъни и се препъваше по неравната туфеста земя. Всяка стъпка му костваше усилия, сякаш газеше в дълбока вода.
Залитна от изтощение, спъна се в поредния скрит камък и тежко се строполи на земята. Опита се да стане, ала краката му бяха натежали като чували с мокър пясък. Известно време пълзя, после се сви на кълбо под една обрасла с трева могила. Някаква буца подби гърба му и той тромаво се извъртя на една страна, но пак му беше неудобно, тъй като сега лежеше върху навития ръкопис на Моргенес, който бе мушнал в пояса си. Погледна с полузатворени от изтощение очи и се пресегна, за да открие това, което го беше притеснило. Беше късче метал, покрито с дебел слой ръжда и надупчено като проядено от червеи дърво. Опита се да го извади, но то беше забито дълбоко в земята. Вероятно останалата част от него — каквото и да беше то — лежеше в дълбините на могилата, огряна от сребристата лунна светлина, и пръстта я държеше здраво. Дали беше връх на копие? Тока на колан или бронирана плочка от нечии доспехи, чийто собственик отдавна се беше превърнал в тор за тревата, върху която лежеше? В един тягостен миг Саймън си помисли за всички тела, които лежаха дълбоко под земята, за плътта, някога била пълна с живот, а сега разлагаща се сред тишина и мрак.
Когато сънят най-после го надви, той си представи, че е на покрива на параклиса. Под него се простираше замъкът… но този замък беше направен от влажна, ронлива пръст и ослепително бели корени. Хората в него спяха дълго и се въртяха неспокойно, дочули в съня си стъпките на Саймън по покрива над леглата им…
Вървеше — или сънуваше, че върви — покрай черна река, която се плискаше шумно, но не отразяваше никаква светлина, сякаш бе от втечнена сянка. Около него се стелеше гъста мъгла и той не можеше да различи нищо по земята, върху която стъпваше, освен неясни сенки. В тъмнината зад себе си долови някакви гласове; мърморенето им се сливаше с неразбираемия глас на черната вода, която се приближаваше, връхлиташе като вятър през листа.
Отсрещната страна на реката не беше покрита с мъгла. Пред погледа му се простираше тревата на другия бряг, а зад нея, в подножието на хълмовете, се издигаше сенчеста горичка ели. Цялата местност отвъд реката беше тъмна и влажна, сякаш се зазоряваше или смрачаваше. След миг той разбра, че е вечер, защото сред приведените един към друг хълмове отекваше самотната песен на славей. Всичко изглеждаше застинало в безвремие.
Той се вторачи отвъд ромолящата вода и на срещуположния бряг, досами реката, видя някаква фигура; една жена, цялата облечена в сиво и с дълги прави коси, които закриваха страните й. Беше прегърнала нещо и го стискаше силно. Когато жената вдигна погледа си към него, той видя, че плаче. Стори му се, че я познава.
— Коя си ти? — извика той. Гласът му заглъхна, щом думите се отрониха от устата му, погълнати от шума на реката. Жената се взираше в него, сякаш за да запомни с големите си черни очи всяка черта от лицето му. Най-после продума:
— Сеоман. — Думите й като че ли идваха от дълбините на дълъг коридор — слаби и кухи. — Защо не дойде при мен, момчето ми? Вятърът е тъжен и студен, а аз толкова дълго чаках.
— Мамо? — Саймън почувства ужасяваща студенина. Сякаш бе потопен в ледените вълни на реката. Тя отново проговори:
— Толкова отдавна не сме се виждали, мое прекрасно дете. Защо не дойдеш при мен? Защо не дойдеш да изсушиш сълзите на една майка? Вятърът е студен, ала реката е топла и нежна. Ела… няма ли да прекосиш водата, за да дойдеш при мен?