Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
„Дърветата горят. Къде е принцът? Вълшебната гора е в пламъци, градините горят!“
Здрачът се кривеше и огъваше около него, сякаш стоеше в центъра на въртящо се колело. Той се обърна и се запрепъва слепешком по коридора. Влезе в още една висока зала, стиснал главата си, която се пръскаше от болка. Тук имаше друга, различна светлина: тънки синкави лъчи, които се спускаха косо през пролуки в невидимия таван; светлина, която пронизваше тъмнината, ала не осветяваше нищо. Той усети мириса на вода и на странна растителност, чу шум от тичащи хора, които крещяха, чу плачещи жени и звъна от сблъсъка на метал в метал. В странния полумрак се чуваше шумът на яростен бой, бушуващ около него, без да го засегне. Той изпищя — или си мислеше, че е изпищял — ала не можа да чуе гласа си, оглушен от врявата в главата си.
После, сякаш за да го уверят, че наистина е полудял, в прорязаната от сини лъчи тъмнина се защураха някакви неясни фигури; брадати мъже с факли и секири преследваха някакви по-слаби хора, въоръжени с мечове и лъкове. Всички тези фигури — на преследвачи и преследвани, бяха прозрачни и неясни като мъгла. Никой не видя и не докосна Саймън, въпреки, че той стоеше на пътя им.
„Джингизу! Аиа’ай! О, Джингизу!“ — чу се пронизителен вик.
„Избийте дяволите сити! — крещяха груби гласове. — Запалете гнездото им!“
Той здраво затисна ушите си с ръце, ала не успя да заглуши гласовете. Препъваше се напред, опитваше се да избяга от мятащите се сенки, падна през един вход и най-после легна на равна площадка, изградена от бял лъскав камък. Усещаше дебелия мъх под опипващите си ръце, ала виждаше само гладка пустота. Влачеше се по корем напред, мъчеше се да избяга от ужасните гласове, пищящи от болка и гняв. Пръстите му напипваха пукнатини и дупчици, но все пак камъкът изглеждаше гладък като стъкло. Той достигна ръба на площадката и погледна през голямо равно поле от черна пустота, което миришеше на вечност и на смърт, на спокойния океан. Невидимо камъче се изтърколи изпод ръката му и се устреми надолу. Пада дълго, после цопна в дълбините.
До него заблестя нещо голямо и бяло. Той вдигна натежалата си глава от ръба на тъмното езеро и погледна нагоре. Само на няколко сантиметра от мястото, където лежеше, започваха стъпалата на голямо каменно стълбище — виеща се нагоре спирала, която се издигаше покрай стената на пещерата и обикаляше подземното езеро, за да изчезне високо горе в тъмнината. Той зяпна; някакъв смътен спомен внезапно се промъкна сред врявата в главата му.
„Стълбището Тан-жа. Докторът каза да търся стълбище…“
Закатери се на четири крака по студените гладки камъни. Осъзнаваше, че е безвъзвратно полудял или е умрял и е затворен в някакъв ужасен отвъден свят. Беше под земята, в непрогледна тъмнина: тук не можеше да има гласове и призрачни воини. Не можеше да има светлина, която осветява стъпалата пред него, като залят от лунната светлина албастър.
Започна да се изкачва, издърпваше тялото си от едно стъпало към друго с помощта на разтрепераните си и хлъзгави от потта пръсти. Докато се катереше все по-високо — понякога изправен, понякога дращеше приведен с нокти — погледна надолу. Мълчаливото езеро, като огромен басейн от сенки под него, се намираше на дъното на голямо кръгло помещение, много по-голямо от леярната. Таванът се простираше безкрайно нагоре и се губеше някъде в тъмнината, заедно с горната част на красивите бели колони, наредени в кръг из залата. Мъглива разсеяна светлина осветяваше морскосините и смарагдовозелени стени и докосваше рамките на високите сводести прозорци, които сега блещукаха със злокобни алени отблясъци.
В центъра на бисернобялата мъгла, носеща се над безмълвното езеро, седеше някаква тъмна, потрепваща форма. Сянката, която хвърляше, бе вълшебна и ужасяваща и предизвикваше у Саймън необясним и болезнен страх.
„Принц Инелуки! Те идват! Северняците идват!“
Когато този последен пламенен зов отекна между тъмните стени в главата на Саймън, фигурата в центъра на залата повдигна глава. На лицето й заблестяха огненочервени очи и прорязаха мъглата като факли.
„Джингизу — въздъхна един глас. — Джингизу. Толкова много мъка“.
Алената светлина заблестя по-ярко. Някъде отдолу се надигна вълна от писъци на смъртен страх. Застанала в центъра на всичко това, тъмната фигура вдигна един дълъг тънък предмет и красивата зала се разтресе, затрептя като отражение в неспокойна вода, после изчезна в нищото. Саймън извърна лице ужасен, потопен в задушаваща вълна от мъка и отчаяние.