Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
И тогава, толкова бавно, че той дълго не можа да усети разликата, светлината отново се появи. Беше толкова слаба, толкова неясна, че отначало представляваше само цветни точици, играещи пред безполезните му очи. После изненадващо той видя пред себе си един черен силует, една по-тъмна сянка. Кълбо от гърчещи се червеи? Не. Пръсти… ръка… неговата ръка! Беше пред него, очертана на слабата светлина.
Тесните стени на коридора бяха покрити с рошав мъх, който светеше — бледо светлозелено сияние, което само подчертаваше тъмнината на тунела пред него и очертаваше собствените му ръце. Ала това бе светлина! Светлина! Саймън се засмя беззвучно и сянката му затрепери по стената.
Тунелът се разширяваше в поредната галерия. Саймън вдигна глава, изненадан от съзвездията светещ мъх, пръснати по високия таван, и усети, че върху врата му падат капки студена вода. Водата отгоре закапа още по-силно и всяка капка падаше върху камъните под краката му като мъничко чукче върху стъкло. Сводестото помещение беше пълно с каменни стълбове, удебелени в краищата и тънки в средата; някои бяха тънки като косъм, като струйка стичащ се мед. Докато крачеше с несигурна стъпка, в замаяното му съзнание изникна мисълта, че повечето от тях са дело на капещата върху камъка вода, а не на човешки ръце. Ала все пак на неясната светлина се виждаха очертания, които не изглеждаха дело на природата; правоъгълни ръбове по обрамчените с мъх стени, срутени колони сред сталагмитите, твърде правилни за случайни образувания. Той се движеше из място, някога виждало и друго, освен безспирния ритъм на водата, капеща в каменни басейни. Някога тук са отеквали други стъпки. Ала това „някога“ имаше смисъл само ако Времето бе все още някакъв фактор. Толкова дълго бе пълзял в тъмнината, че нищо чудно да се бе промъкнал в неясното бъдеще или в тъмното минало, или пък в незнайните владения на лудостта — как можеше да знае?…
Пристъпи напред и празнотата под ходилото му го стресна. Пропадна в студена мокра тъмнина. Докато падаше, ръцете му се вкопчиха в другия край, а водата се оказа дълбока само до коленете. Стори му се, че някаква ноктеста лапа се впи в крака му, докато се измъкваше обратно на пътеката. Потрепери, не само от студ.
„Не искам да умирам. Искам отново да видя слънцето“.
„Бедният Саймън — откликнаха гласовете. — Полудял е в тъмнината“.
Треперещ, с подгизнали дрехи, той закуцука през помещението, осветено със зеленикава светлина, като гледаше внимателно пред себе си, защото следващия път тъмната дупка можеше и да не е толкова плитка. Малки светлинки, проблясващи в розово и бяло, се стрелкаха в дупките, докато той внимателно ги прекрачваше или минаваше покрай тях. Риби? Светещи риби в дълбините на земята?
Сега, когато минаваше от едно голямо помещение в друго, и пак в друго, очертанията на нещата, направени от човешка ръка, се виждаха все по-ясно под пластовете мъх и огладения от водата камък. В неясната светлина изникваха странни силуети: срутени издатини, някога вероятно били балкони, сводести вдлъбнатини, покрити с белезникав мъх, някога сигурно били прозорци или врати. Той примижа и се опита да различи детайлите в здрача. Почувства как очите му го лъжат. По някакъв начин уголемените форми, размити в сянката, сякаш едновременно заблестяха с очертанията, които са имали някога. С крайчеца на окото си той видя как една от разрушените колони, които ограждаха галерията, внезапно се изправи — блестящо бяла, с фриз от красиви гравирани цветя. Когато се обърна, за да я погледне, тя отново се превърна в купчина разбити камъни, полузатрупана от мъх и пръст. Плътният мрак на помещенията се гърчеше лудо в ъгълчетата на очите му. Главата му започна да пулсира. Непрестанният шум на падащата вода отекваше като удари на чук в размътеното му съзнание. Гласовете подновиха какофонията си, като гуляйджии, разпалени от дива музика.
„Лудо! Момчето е лудо!
Смилете се, той е загубен, загубен!…
Ще си го върнем, момче! Всичко ще си върнем!
Луд идиот!“
Когато тръгна по поредния спускащ се надолу тунел, започна да чува други гласове — гласове, които не бе чувал преди, някак си едновременно по-реални и по-нереални от тези, които толкова дълго бяха негови нежелани спътници. Някои от новите гласове крещяха на непознати езици, освен ако не бе ги зървал в старите книги на доктора.
Руакха, руакха, Асу’а!
Т’си е-иси’ха ас-иригу!